مبل راحتی صندلی مدیریتی صندلی اداری میز اداری وبلاگدهی گن لاغری بازی اندروید تبلیغات کلیکی آموزش زبان انگلیسی پاراگلایدر مارکت اندروید خرید بلیط هواپیما دانلود آهنگ جدید آهنگ جدید آهنگ پروتز سینه پروتز باسن پروتز لب میز تلویزیون

НА СЕВЕРОЗАПАД

By  Авг 18, 2016

Лятото полека си отива. Както слънцето си тръгва все по-рано вечер напоследък. Напечените от жегата и полупразни софийски улици бавно се връщат към истерично пълния си ритъм и добиват обичайния си пренаселен вид. Есента се усеща във въздуха – още не е дошла, но пристъпва бавно-бавно и най-напред охлажда нощите, после леко вплита цветни листа по дърветата.

Всяко годишно време свързвам с определени места. Към някои от тях се връщам отново и отново, по едно и също време, само за да изживея точно същите емоции, да мина по същия път, да си спомня случки, аромати, отделни моменти и да се уверя, че нещата, които си струват са още там и не са се променили.

Краят на всеки август е времето, в което носталгията по Северозапада ме стиска за сърцето и едва дочаквам петъците, за да си отида.

На село.

Там е асмата, натежала от грозде и градината на майка ми с ябълковото дръвче и първите, разчистени вече, парчета от нея.

Старият бор до къщата с прохладната му сянка.

Изпопадалите кестени с разпукнати бодливи обвивки в съседния двор, които дъщерите ми събират, за да правят лекарство за коленете на баба си.

Спретнато подредените буркани със зимнина в мазето.

 Миризмата на печени чушки и сушена чубрица

Сплитовете чесън и лук, провесени на куки.

Камарите дърва за огрев и обикновено забитата в някое от тях брадва, в очакване  да бъдат насечени и прибрани.

Купчините царевица пред къщите на хората и нанизаните да съхнат червени чушки по стрехите.

Златни круши, натежали над оградите.

Цветната градина на вуйна, избухнала в ослепителни червени, жълти и оранжеви багри.

Бавно тече Огоста, сякаш и тя уморена от безкрайните летни жеги  и отегчена от висящите по бреговете ѝ рибари.

Изгорелите треви по хълмчетата наоколо и разбития черен път към Радковец, където преди години бяха лозята.

Станалите вече оранжеви шипки по храстите и първите жълти листа по върбите около езерцето на Рибине.

Неожънатият слънчоглед по пътя.

Празното щъркелово гнездо на стълба до църквата и слепите очи на близката фурна, която толкова отдавна вече не работи, а аз още усещам аромата на току що опечен хляб и си спомням златистата, хрупкава коричка.

Запуснатите дворове и празните къщи, толкова обрасли с бурени, че е трудно да познаеш къде са вратите и прозорците.

Почистените гробища, страшни в своята тишина и станали по-многолюдни от самото село.

Време е за сбор – границата между лятото и есента за мен.

Времето, в което всички от селото, живеещи някъде другаде, се връщат. Да видят близките си и да си спомнят за тези, които са си отишли.

И да уверят сами себе си, че селото е живо.И ги очаква всяка година. По същото време.




Last modified on Вторник, 30 Януари 2018 15:54

1 comment

  • Нина
    Comment Link Нина Четвъртък, 18 Август 2016 15:36

    Само аз ли настръхвам като го чета. ..

Login to post comments
  1. Актуално
  2. Популярно

Последвайте ни във фейсбук