Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *
Captcha *
Reload Captcha

НА СЕВЕРОЗАПАД

By  Авг 18, 2016

Лятото полека си отива. Както слънцето си тръгва все по-рано вечер напоследък. Напечените от жегата и полупразни софийски улици бавно се връщат към истерично пълния си ритъм и добиват обичайния си пренаселен вид. Есента се усеща във въздуха – още не е дошла, но пристъпва бавно-бавно и най-напред охлажда нощите, после леко вплита цветни листа по дърветата.

Всяко годишно време свързвам с определени места. Към някои от тях се връщам отново и отново, по едно и също време, само за да изживея точно същите емоции, да мина по същия път, да си спомня случки, аромати, отделни моменти и да се уверя, че нещата, които си струват са още там и не са се променили.

Краят на всеки август е времето, в което носталгията по Северозапада ме стиска за сърцето и едва дочаквам петъците, за да си отида.

На село.

Там е асмата, натежала от грозде и градината на майка ми с ябълковото дръвче и първите, разчистени вече, парчета от нея.

Старият бор до къщата с прохладната му сянка.

Изпопадалите кестени с разпукнати бодливи обвивки в съседния двор, които дъщерите ми събират, за да правят лекарство за коленете на баба си.

Спретнато подредените буркани със зимнина в мазето.

 Миризмата на печени чушки и сушена чубрица

Сплитовете чесън и лук, провесени на куки.

Камарите дърва за огрев и обикновено забитата в някое от тях брадва, в очакване  да бъдат насечени и прибрани.

Купчините царевица пред къщите на хората и нанизаните да съхнат червени чушки по стрехите.

Златни круши, натежали над оградите.

Цветната градина на вуйна, избухнала в ослепителни червени, жълти и оранжеви багри.

Бавно тече Огоста, сякаш и тя уморена от безкрайните летни жеги  и отегчена от висящите по бреговете ѝ рибари.

Изгорелите треви по хълмчетата наоколо и разбития черен път към Радковец, където преди години бяха лозята.

Станалите вече оранжеви шипки по храстите и първите жълти листа по върбите около езерцето на Рибине.

Неожънатият слънчоглед по пътя.

Празното щъркелово гнездо на стълба до църквата и слепите очи на близката фурна, която толкова отдавна вече не работи, а аз още усещам аромата на току що опечен хляб и си спомням златистата, хрупкава коричка.

Запуснатите дворове и празните къщи, толкова обрасли с бурени, че е трудно да познаеш къде са вратите и прозорците.

Почистените гробища, страшни в своята тишина и станали по-многолюдни от самото село.

Време е за сбор – границата между лятото и есента за мен.

Времето, в което всички от селото, живеещи някъде другаде, се връщат. Да видят близките си и да си спомнят за тези, които са си отишли.

И да уверят сами себе си, че селото е живо.И ги очаква всяка година. По същото време.

Last modified on Петък, 26 Август 2016 11:05

16 comments

Leave a comment

Make sure you enter the (*) required information where indicated. HTML code is not allowed.

  1. Актуално
  2. Популярно
  3. Коментари



Последвайте ни във фейсбук