Твърде често, когато се завръщаме изморени и изнервени, почти на ръба на изтощението вкъщи, ние се разтоварваме от напрежението върху възможно най-невинните - собствените ни деца. Достатъчно е само едно провинение от тяхна страна, за да им наговорим цял куп напълно необмислени неща и после, разбира се, да съжаляваме. Ако е инцидентно, подобно поведение няма сериозни последствия, но прекалим ли, рискуваме, и то сериозно, да съсипем душевното им равновесие и самооценка.

„Защо не си като брат си (сестра си)"

Изтъквайки чужди достойнства, родителите наливат допълнително масло в огъня на ревността и разпалват съперничеството между децата си. Нароченото за черна овца на семейството хлапе започва да вярва, че каквото и да направи, то няма да бъде забелязано и оценено, защото другото дете си е спечелило завинаги репутацията на ангелче. Тогава защо да се мъчи?

Правилната стратегия. Ако сте недоволни от поведението или училищния успех на наследника си, посъветвайте го да положи повече усилия, предложете му помощта си. Без да правите сравнения!

„Не ставаш за нищо!"

Една от най-отровните фрази на света! Повтарянето й, равнозначно на душевна инквизиция, оставя незаличими следи в душата на „некадърното" същество и го кара да загуби напълно вярата в собствените си способности. Към подобни думи прибягват родители, които също са били жертва на морален тормоз от страна на мама и татко. В резултат имат толкова ниско самочувствие, че трудно могат да си представят своето собствено дете в по-добра светлина.

Правилната стратегия. Окуражавайте мъничето при всеки удобен случай, внушавайте му, че трябва да бъде по-упорито, че е способно на истински подвизи в училище.

„Искаш да ме подлудиш!" „По-лошо дете от тебе няма!"

С тези думи вие го обвинявате в две „престъпления" - че е непоносимо и че иска да ви причини болка. Вследствие на това малкият пакостник се чувства отхвърлен, да не говорим, че му се насажда чувство за вина за нещо, от което дори си няма понятие. Всъщност за него вашето обвинение означава, че ще го обичате само ако е добър и изпълнява всичките ви желания, но шантажирате ли го постоянно по този начин, като нищо ще го накарате да се откаже от собственото „аз" и ще го превърнете в безлично същество.

Правилната стратегия. Вместо да заклеймявате наследника си, заявете категорично: „Това, което направи, е лошо!" или „Държанието ти не ми харесва!". Нищо не ви пречи и да го призовете: „Опитай се да бъдеш по-мил с мен и другите хора!"

„Не прави това - ще се нараниш (удариш, паднеш, настинеш и т. н, и т. н.)"

Много деца чуват от най-ранна възраст както въпросната банална фраза, така и сродната: „Знаеш, че няма да успееш." Повечето родители, които непрекъснато предричат катастрофи и провали, са водени от най-добри чувства - те искат да спестят на наследниците си разочарованието от житейските сривове. Известно е обаче, че неуспехите играят положителна роля в оформянето ни като личности, а цената на самостоятелността включва в себе си и цицините, и счупените крайници. Въпреки добрите си намерения, майките и бащите-квачки трябва да се примирят с критичните житейски мигове, защото те помагат на децата им да пораснат.

Правилната стратегия. Предупреждавайте хлапето си само за конкретните и неминуеми опасности: „Ако влезеш в езерото, като нищо ще се удавиш -не знаеш колко е дълбоко, а и няма спасител", или изказвайте своите собствени страхове: „Боя се, че...", „Надявам се, че можеш...". Така то ще бъде нащрек и ще съумее да реагира навреме и според ситуацията.

„За твое добро е!"

Сигурно няма да ви е приятно, ако вашият партньор повтаря като латерна: „Правя го за твое добро." Вие обаче не спестявате въпросните думи на чедото си. Щом един родител изтъква непрестанно собствените си качества и способност да преценява точно нещата, той принизява интелекта на детето си и му отнема правото на мнение. Всъщност днешните хлапета узряват доста рано и прекрасно знаят какво харесват и какво не. Те имат пълното право да не обичат спанак или грах, дори да са пълни с витамини. А и трябва ли да слагат вълнени чорапи, само защото на възрастните им е студено?

Правилната стратегия. Понякога е по-добре да премълчите, но ако много държите на позицията си, просто поставете детето пред свършен факт: „Знам, че нямаш желание да свършиш това и това, в момента обаче е важно какво искам аз." Все пак не налагайте авторитета си агресивно, с диктаторски маниер.

„Ти си непоправим/а"

Поставяте заклеймяващ етикет върху детето си и не му предлагате никаква възможност да се промени. Сякаш сте му отредили една-единствена роля, и то завинаги.

Правилната стратегия. При положение, че мъниче-то е сторило голяма беля, обещайте му: „Повториш ли подвига си, чакай сериозно наказание", с една дума, напомнете му правилата, а нека то си направи съответните изводи.

„Ти си малко чудовище"

Заради подобни думи „чудовището" ще реши, че не го понасяте, докато всъщност нетърпимо е само поведението му в момента. За съжаление детето страда силно от направеното от вас изявление и може да стане още по-агресивно. Правилната стратегия. По-добре му кажете: „Мина всякакви граници!" или „Няма да търпя повече!". В критична ситуация родителите трябва да си припомнят точно навреме думичката „стига!".

Други фрази-убийци

*             От теб ми дойде до гуша.

*             Живея само заради теб.

*             Срам ме е от теб.

*             Разбираш ли какво ни причиняваш?

*             Още си малко дете.

*             Не те обичам повече.

*             Вече не си мой син (дъщеря).

*             Гледаш само собствените си интереси.

Ден трети:

Вали. Толкова много вали, че и за разходка не става. Обявявам решението да се вземат компютър и таблет за гениално.

Ден четвърти:

Пристигат наши приятели и техни приятели с деца. Няколко на брой, и все госпожици. Мрънкането и думата „искам“ се увеличават главоломно. Видимо е повишено вниманието при преброяване на наличните деца на влизане и излизане от водата, а  виковете „Излез най-накрая от тая вода, че ти посиняха устата!“ се удвояват.

Децата не ни обръщат никакво внимание, защото знаят, че след около минута този вик се повтаря, така че благоразумно изчакват някой да отиде да ги измъкне насила след стотното напомняне.

Периметърът около чадърите ни вече е абсолютно празен, с изключение на двойка възрастни плажуващи, вероятно със слухови проблеми, които също се изнасят след като им се налага да изтупват кърпите си през две минути от пясъка. Забелязва се струпване на почиващи чак в другия край на плажа.

След обяд минаваме изобщо без плаж.

Барбекюто за вечеря в приятната беседка на хотела за пореден път ме убеждават,че на деца не може да бъде угодено по никакъв начин.Това не яде едно, онова не яде друго, но дружно обожават царевичните пръчки и сладоледа, и таблетите, и телефоните. Купуваме си част от спокойствието, щедро разрешавайки употребата на „умни“ устройства за половината вечер, стаята за игра на хотела ни дава мир за останалата половина.

Остатъкът от вечерта преминава в нормален разговор, без капризи и недоволства.

Ден пети:

В съседното бунгало се настаняват семейство с три деца на възраст 2-6 години. В два на обяд две от тях търкалят наоколо грамаден камион, а на звук го докарват като истински камион. Третото дете плаче непрекъснато и единственото, което се разбира между хлипанията е израза „искам пък!“.

Отнякъде се появяват още две хлапенца на видима възраст 8-10 г., които стрелят с пушки и надават бойни викове по алеите.

Родителите им смучат безучастно обедната си мента на верандата и ни гледат реакциите.

Усмихвам им се.

Не сме само ние.

Дъщерите ми най-накрая си намират приятели. И то такива, с които вечерите стават безкрайни, играта на жмичка  - вълнуваща, а скитането по алеите между бунгалата – откривателско. Приятели, за които ще си спомнят до следващото лято и след това, защото лятото е времето за натрупване на спомени.

Ден предпоследен:

Посрещам първия в живота си July Morning. На 41 все още не е късно. Домочадието твърдо отказва да става по тъмно и остава да си доспива. Сигурно и аз щях да го проспя, ако нечие куче не ме беше събудило с молителския си сутрешен лай. Какво да се прави – еко комплексите са приятелски настроени към всякакви животни / виж двете магарета и коня/.

Целият  ден е посветен на най-красивия плаж на земята. Място, където се зареждаш с енергия, достатъчна да захрани половината свят – кристално море, златен чист пясък, гора наоколо и допустимо малко хора по плажа. Водата е плитка много метри навътре и децата са оставени да киснат в нея до момент, в който сами ще пожелаят да излязат.

На тръгване голямата плаче, а малката задава въпроси за смисъла на живота.

Багажът за обратно се приготвя за минус време – всичко се набутва по саковете без никакъв ред и без каквато и да била емоция. Половината вещи са изобщо неизползвани, другата половина са скъсани от експлоатация. За поредна година съм прекалила с багажа, включвайки безсмислени уреди като ютия и сешоар, както и дрехи „за всеки случай“.

Плаче ми се.

Ама държа фронта, защото голямата още не е спряла да рони сълзи по любимия плаж и защото ясно си спомням собственото си недоволство от мястото, което сама избрах за почивка.

Някак си обаче пишман-еко-къщата сега няма чак толкова недостатъци. На заден план са останали и мебели /какво значение изобщо са имали, нали само сме преспивали вътре!/, и дограми, и балатуми...Даже и хората по съседните бунгала с техните домашни любимци ми се струват приятни.

В прашната София ще си занесем хубави спомени, много слънце и чисто море.

Останалото ще бъде забравено, или омекотено от носталгията.

Плача почти през целия път на връщане и си мисля дали торбата с пясък, миди и рапани не се е разпиляла в багажника.

ДЕН ПЪРВИ:

Едва 6 сутринта е, а вече сме близо до Пловдив. Няма как – от нетърпение сме станали вчера, дето се казва, и сме се метнали в колата. Всъщност, натъпкали сме се в малкото останало свободно от багаж пространство. Пежото се задъхва, и ръмжи, и недоволства, но продължава да гълта километрите в посока морето.

Двете ми деца спят доволно на задната седалка, превърната в спалня от набутаните между седалките сакове. Към Сливен ще се събудят и ще питат защо още не сме пристигнали. Сигурно си мислят, че управлявам хеликоптер, а не кола на 20 и кусур години.

Пристигаме по някое обедно време – след една, две, три и повече отбивки по пътя, включително и една по-дълга почивка за мекици в Бургас.

Традициите трябва да се спазват.

Възпитаният ми шок от вида на мястото, където се настаняваме, ме убеждава, че в интернет честността не е на почит, а и че не трябва да му се доверявам прекалено, особено когато избирам Великата Морска Отпуска по снимки, част от които сигурно са крадени от сайта на някоя туристическа агенция.

Еко-био-натюр къщата, която съм резервирала още през януари, се оказва бунгало от зората на партизанското движение, с всички присъщи на онази епоха атрибути – балатум, тапети и странни на цвят и вид плочки в банята. Мебелите са масив, да, или по-скоро са били масив преди се сблъскат с глада на дървениците. Има обаче PVC дограма,/ хич не е еко това, да знаете!/, но явно собственикът на комплекса е решил да вложи поне от кумова срама някой лев в мястото, което му осигурява спокойни есенно-зимно-пролетни дни. Въпросната дограма има богат принос към насищане на миризмата на влага и мухъл в бунгалото, както и към приличния му /поне външно/ изглед.

Всъщност отвън всичко изглежда прекрасно – хубави зелени пространства, много дървета и добре подрязани храсти, детски площадки и истинска лодка , хамаци и шезлонги навсякъде. Красиво, но недостатъчно. Все пак не можеш да спиш в хамака навън, при условие че си платил на вечер сума, равняваща се на външния дълг на една малка африканска държава.

Децата не са впечатлени, или са много впечатлени, ама не смеят да коментират, за да не дразнят и без това изнервената си майка.

Лекичко ми намекват, че е време да отидем на плажа, все пак е три след обяд и 35-градусовата жега е много подходяща за първи плаж. Не споря по въпроса, защото още съм в кататонен ступор от настаняването, пък и преценявам, че по-добре на плажа, отколкото в еко обиталището.

С победоносни викове се бухват във водата и разплискват около себе си вълни от щастие. Установявам, че на тях всъщност изобщо не им пука къде ще спят, стига да получават дневно поне осем часа море и пясък.

ДЕН ВТОРИ:

Събуждам се в 4,30. Може би съм се наспала. Или може би съм се събудила от равномерното тропане на нещо тежко в цимент. С леки припълзявания решавам да се разходя до близката кафе-машина и да взема първата доза кофеин за деня. Още е много тъмно, чувам морето да бучи и усещам миризмата на....На пътеката пред бунгалото съвсем свободно стоят две магарета и един кон. Истински магарета и истински кон. Кротко пасат от приятната зелена ливадка и потропват с копита по циментовата пътека. Конят ме поздравява с кратко изцвилване и размахване на опашка.

Правя обратен завой, внезапно решила, че повече ми се пие от нес кафето, което си нося. Или изобщо вече не ми се пие кафе. Все пак това е еко почивка, а кафето е вредно и говедата на пътеката са там, за да ми покажат колко нездравословни са кафе и цигара преди закуска.

На плажа сме още по изгрев слънце. Прекарвам първите два часа в убеждаване на децата, че още е хладно и че ще се къпят в морето малко по-късно. Междувременно те са се овъргаляли в пясък до корените на косите си и са влизали сто пъти в морето, въоръжени с очила и шнорхели „ да се измият само“.

Странно, други хора на плажа около нас няма. Държат дистанция от пет чадъра и три децибела. Може и да им идваме малко шумни или пък гледат да не нарушават нашия периметър от разхвърляни кофи, лопати, пояси, топки и изкопани в пясъка еднометрови дупки.

На всеки двадесет минути по график или едната, или другата е гладна. Торбата с хранителни припаси застрашително се опразва още преди 11 часа.

Явно ще правим ранен обяд.

Толкова са уморени от целодневния плаж, че се катурват в леглата почти по светло още.

Следва продължение …