Две болести си избрали приемници и се настанили в тях. Първата избрала чиновник, а втората овчар. След известно време двете се срещнали
и се разговорили. Първата била силна, весела и доволна, а втората едва се влачела. Първата взела да се хвали:
- Голям късмет извадих с този чиновник – знае как да се отнася към гостите си! Веднага ме заведе на доктор, после си лежахме цяла седмица в леглото, ядяхме си вкусни пилешки супи, гледахме телевизия, играхме си с компютъра в леглото – много приятно си прекарах! А ти, защо си такава измъчена?
- Ох, остави се, сестро. Голяма грешка направих. Никога повече няма да се хвана с такъв човек. Исках да го тръшна и аз на легло като тебе, но какъв ти доктор? Сложи си краката в гореща вода със сол, за малко да се изплъзна във водата. С хиляда зора се качих на гърба му. Но той живееше с другар – като му лепна едни вендузи и като почна да се поти онзи ми ти овчар – съсипа ме. Едва оживяла, сутринта разчитах да си полежим на спокойствие, но какво ти спокойствие? Докато се осъзная и онзи извадил животните още по тъмно и като хукна по ония ми ти баири и дерета, по ония трънки и шубраци - навън брули вятър, а този не спира, тече една студена пот от него, а аз едва се крепя. Като се върна другарят му го нагази и намачка – с ръце и с крака – умориха ме, довършиха ме! Сега вече и аз знам къде да си търся местенце! Благодаря ти, сестрице, че ме научи!
Болестта бяга от природата.
Най-големите й врагове са чистият въздух, билките, движението, любовта към животните, чистите мисли, доброто сърце и простичкият живот.

Един баща изпратил сина си при най-големия мъдрец на света, за да му разкрие тайната на щастието. Когато младежът пристигнал в двореца,  влязъл в една голяма зала, пълна с хора, имало и музиканти, и танцьори и какво ли още не. В центъра на залата седял мъдрецът и разговарял с дошлите да го посетят. Младежът се приближил и обяснил за какво е дошъл. Мъдрецът му казал:

-   Сега съм зает, използвай времето докато чакаш, за да разгледаш двореца. Но имам едно условие: ще ти отговоря на въпроса само ако обиколиш двореца с тази лъжица в ръка - и му подал една лъжица. - Но внимавай, в нея има две капки олио и ти не трябва да ги разлееш.

Младежът обиколил двореца и след три часа се върнал при мъдреца, държейки лъжицата в ръка. Капките олио още били в нея. Мъдрецът го попитал:

-   Е, видя ли прекрасните ми персийски килими? Видя ли великолепната ми градина - на градинаря му трябваха 10 години, за да я създаде? Видя ли картините и статуите?“

-   Не! - отговорил младежът. - Внимавах да не разлея капките олио!

-   Обиколи тогава пак двореца, но този път разгледай всичко - казал Мъдрецът.

И младежът наистина този път обиколил двореца и този път наистина разгледал с удоволствие всичко. Но когато се върнал в залата при Мъдреца с ужас забелязал, че е разлял капките олио в лъжицата.

-   Ето в това е смисълът на щастието - казал му Мъдрецът.

Да съумееш хем да се насладиш на прелестите на света край теб, хем да не забравяш и за двете капки олио в лъжицата....

Да бъдем в този свят, но да не му принадлежим! Да живеем като хора, но да помним, че сме безсмъртни Божествени същности, хиляди пъти повече от това, което виждаме в огледалото. Щастието е да опитаме всичко, да се изпълним с опитности, но без да се пристрастяваме към нито една от тях,  без да се отъждествяваме с нищо, без да осъждаме и квалифицираме. Казват, че човек се ражда с две торби в ръка – една пълна и една празна. Пълната е на късмета, а празната е на опита. Мъдрият човек живее така, че докато се изпразни тази на късмета, да напълни онази с опита…

Мъж и жена живели заедно трийсет години. В деня на годишнината жената, както винаги, опекла домашен хляб - същия, който пекла всяка сутрин, ден след ден.

Тя разрязала хляба на дълго, намазала двете половинки с масло и както винаги била готова да подаде на мъжа си горната част. На средата на пътя ръката й спряла. Тя помислила: „Искам веднъж да изям горната част на хляба. Мечтая за това всяка сутрин от 30 години! Бях примерна жена, отгледах добри синове, поддържах в ред дома, мисля, че днес го заслужавам!”

И тя подала на мъжа си долната част на хляба. Такова нещо никога не си бе позволявала за 30 години съвместен живот. Мъжът й взел хляба и отговорил с усмивка:

„Какъв неоценим подарък ми направи тази сутрин! От детството си обичам долната препечената част на хляба, но винаги считах, че тя по право принадлежи на теб!”

Общуването е най-важното нещо в съвместния ни живот - да разговаряме, да споделяме, да си казваме, за да не се налага да предполагаме и така понякога да губим, да живеем в компромис и накрая да пропускаме безценни моменти...

Дошло време малкото момченце да тръгне на училище. Един прекрасен ден учителката казала: „Днес ще рисуваме картина!”.

Момченцето грейнало от щастие – то много обичало да рисува. Грабнало кутийката с цветните моливи и се приготвило да рисува – коте, зайче, птичета, кораби и риби – всичко му харесвало. Но учителката казала: „Не започвайте още, ще рисуваме цветя.”

Пак широка усмивка огряла лицето на момченцето – то обичало да рисува цветя – пъстри и многоцветни – цели поляни с цветя. Извадило всички ярки цветове и започнало.

„Почакайте, не започвайте още – казала учителката – сега ще ви покажа как се прави това.”

И нарисувала червено цвете със зелено стебло.

Момченцето погледнало своите шарени цветя, а после цветето на учителката – неговите му харесвали много повече, но въздъхнало дълбоко, обърнало листа и нарисувало червеното цвете, без да каже нищо.

На следващия ден учителката им казала, че ще правят фигурки от пластелин. Зарадвано момченцето започнало да прави лодка, самолетче и камионче дори. След малко долетял гласът на учителката: „Ще правим купа.”

Момченцето смачкало фигурките си на топче и започнало да прави съдове – с всякаква форма и дълбочина.

„Прави се ето така!” – отсякла учителката и им показала една дълбока кръгла купа.

Момченцето погледнало купата на учителката, после своите – те му харесвали много повече, но дълбоко въздъхнало, отново смачкало своите купички и направило дълбоката купа, без да каже нищо.

Много скоро малкото момченце се научило да чака учителката да му покаже кое как се прави и престанало да прави каквото и да било само.

Случило се така, че с родителите си се преместили в друг град и друго училище. Още в първия ден учителката казала: „Днес ще рисуваме картина.”

Момченцето тихо стояло, без да прави нищо и чакало учителката да покаже какво и как. Но тя само се разхождала напред-назад и нищо не говорела. Когато минала покрай малкото момченце, тя го попитала: ”Ти не искаш ли да рисуваш?”

„Искам, но какво?”

„Няма да знам докато не го нарисуваш” – отговорила учителката.

„А как да нарисувам картината? С какви цветове?”

„Както искаш и с каквито пожелаеш цветове. Ако всички рисувате едно и също нещо с еднакви цветове, аз как ще различа вашите картини? – попитала учителката.

„Не знам” – свило рамене малкото момченце и започнало да рисува червено цвете със зелено стебло…

Един от големите уроци за нас „възрастните” е да се научим да подкрепяме новия кълн, вместо да му показваме как да расте нагоре… И да уцелим точния момент, когато трябва да започнем да се учим от децата си вместо да ги поучаваме, защото те са носителите на всичко Ново, което идва, за да направи този свят едно по-добро място за живеене.

Eдна семейна двойка се преместила в нова квартира. На сутринта, едва събудила се, жената погледнала през прозореца и видяла съседката си, която

простирала  прането си.

-   Виж само колко е мръсно бельото й — казала тя на мъжа си.

Той си четял вестника и не й обърнал внимание.

-   Сигурно ползва много лош прах за пране или просто не умее да пере. Трябва да я науча — не спирала жената.

И така всеки път, когато съседката си простирала бельото, тя се възмущавала колко е мръсно.

Една прекрасна утрин тя погледнала през прозореца и възкликнала:

-   Ах, колко чисто е бельото на съседката днес! Сигурно най-сетне се е научила да пере.

-   Не, скъпа, просто днес станах по-рано и ти измих прозореца – спокойно отговорил мъжът й.

Дали и в живота ни не е така?
Преди да осъдим другите, би било добре да се убедим колко чисти са нашите собствени намерения и сърца.

По стечение на обстоятелствата напълно невинен директор на банка попаднал в затвор за особено тежки престъпления.

Много месеци страдал и бил обиден от несправедливостта, но един ден се отказал от самосъжалението и просто решил да действа.

Започнал да пише всеки ден писма до всички институции да се отпуснат повече средства за ограмотяване – особено за книги. Така за 10 години успял да създаде огромна и богата библиотека, помогнал на десетки млади хора да завършат от затвора  своето средно образование и коренно да променят живота си.

След известно време, пак по стечение на обстоятелствата, се намерил истинският извършител на престъплението. Банкерът бил освободен и му била изплатена огромна сума като компенсация.

Излизайки от затвора, той осъзнал, че е бил много по-полезен в него, отколкото в банката. Разбрал скрития замисъл на Бога, коленичил, поискал прошка за дългите нощи, в които проклинал съдбата си и горещо благодарил.

Ние винаги се намираме там, където има най-голяма нужда от нас! Когато не получаваме това, което искаме, получаваме това, от което се нуждаем!

Eдин репортер попитал един фермер дали не иска да сподели своята тайна във връзка с царевицата, която всяка година печелела конкурса по качество.

Щедрият фермер с удоволствие споделил, че всяка година дава най-добрите семена за посев на своите съседи.

-  Защо да правиш това след като те всяка година са ти конкуренти? - озадачено го попитал репортерът.

-  Вижте  - усмихнал се фермерът. - Вятърът носи прашеца от моите полета в тези на съседите ми и обратното. Ако сорта на съседите ми е по-лош от моя, то той ще опраши моята царевица и така тя ще започне да се влошава. Така, като им давам най-доброто от моята реколта, аз всъщност се грижа за качеството на всички ни. А как след това всеки от нас се грижи за посевите си, това вече е друг въпрос.

Същото се случва и в човешкия живот.

Този, който иска да успява в живота, е длъжен да се погрижи за успеха на ближните си, защото колкото по-добре живеят хората около теб, толкова по-добре живееш и самият ти!

Ние всички сме взаимозависими и взаимосвързани в този свят.

Високо в планината зад недостъпен хребет имало една страна, в която кралят обожавал своята единствена дъщеря. Но я считал за грозна и уродлива. Заради нейното спокойствие заповядал на поданиците си да скрият всички огледала. Добрите жители жалели принцесата и изпълнявали стриктно кралския указ.

Веднъж при тях попаднал млад чужденец. Загубен в гората, той много се зарадвал, когато намерил хора. Редкия гост бил заведен при краля. Там се запознал с принцесата. След известно време младежът й направил предложение за брак. Устроили им пищна сватба и тържествено изпращане.

Когато отминали стръмния хребет, младежът за първи път обърнал внимание на надписа върху един голям камък: ”От другата страна се намира страна, в която живеят много добри хора. Затова не се бойте от уродливия им външен вид.”

Тогава той казал на принцесата: „Наистина жителите на твоята страна, макар и много добри, са много грозни. За мен е истинско чудо, че точно там срещнах теб - най-красивото и съвършено момиче на света!“

Не непременно различното означава грозно…

Баща и син тръгнали на път с коня си. Вървяли пеша и водели коня за поводите. Срещнали ги някакви хора и като се разминали казали:

- Какви глупави хора, кон имат – пеша ходят… Тогава бащата казал:

     - Сине, качи се ти на коня, а аз ще походя.

Речено сторено. След малко ги настигнали едни селяни и рекли:

     - Ей, гледай какъв син - баща му ходи пеша, а той язди!

Притеснил се синът, слязал от коня и си разменили местата с бащата.

След малко срещнали няколко жени по пътя си и чули думите:

      - Бре, какъв безсърдечен баща! Детето му ходи пеша, пък той язди!

Почудили се, почудили какво да правят, пък се качили и двамата на коня. Не след дълго се разминали с няколко човека:

      - Нямат милост тия, ще уморят добичето!

На следващия ден се случило така, че конят умрял.

И бащата рекъл на сина:

      - Виждаш ли, сине, ако слушаш какво говорят хората, освен да ти умре коня, нищо друго не можеш да спечелиш!

Тъжно е, когато не разбираме, че конят е ЖИВОТЪТ НИ. Никой освен нас не знае кое е добро за нас и кое не. Това, което е добро за един, е ад за друг и обратното. Често в даден момент ние не знаем кое е добро за нас самите, какво остава тогава да знаем за друг човек? Един ще си язди коня, друг ще го води, а трети ще качи някого на него и всичко е еднакво угодно и добро. Стига отвътре на човек да му е спокойно и добре с избора, който е направил. Няма правилна и грешна постъпка, има пагубен или издигащ мотив. Не постъпката, а причината зад нея е важната! Воля се иска, самонаблюдение и себепознание да осъзнаеш ЗАЩО постъпваме по един или друг начин… Дали съзнателно сме избрали да постъпим така или „по навик”, „какво ще кажат другите” или „защото така правят всички”?… 

В едно село живеел много беден старец, но дори кралете му завиждали, защото имал прекрасен бял кон. Знатните особи му предлагали невиждани суми за коня, но старецът винаги казвал, че конят за него не е кон, а личност и не може да го продаде....Веднъж старецът видял, че конят го няма и всички жители на селото му казали:

- Ти си един нещастен стар глупак, ние винаги сме знаели, че конят ще избяга в един момент. Да беше го продал и сега щеше да имаш купища пари. Каква грешка само!

- Не отивайте толкова далеч - отговорил старецът - просто кажете, че конят го няма на мястото му. Това е фактът. Дали това е нещастие или благословия, кой знае? Правилно - грешно, добро - зло… Кой знае какво ще последва?

Хората се смеели на стареца, уверени, че той не е съвсем с ума си.

Но след две седмици конят се върнал и довел със себе си още 10 също толкова красиви коня.

- Старецът беше прав - започнали да говорят хората, това наистина не е било нещастие, а благословия.

- Не отивайте толкова далеч - пак отговорил старецът - факт е, че конят се върна и доведе още десет коня със себе си. Кой знае дали това е благословия или нещастие? Това е просто фрагмент. Вие прочетохте само една дума в изречението, как може по нея да съдите за цялата книга?

Този път хората не обсъждали, но в себе си решили, че старецът не е прав - единайсет прекрасни коня, нима това не е благодат?

Няколко дни по-късно синът на стареца, който започнал да обяздва конете, паднал и си счупил и двата крака.

Хората отново започнали да говорят:

- Прав беше старецът. Това не беше благословия, а нещастие.

- Вие сте пълни със съждения. От къде знаете това благословия ли е или нещастие? Кажете просто, че синът ми си счупи краката. Това са фактите. Кой знае дали това е благословия или нещастие? Животът ни се дава на парченца, повече не ни е дадено да знаем

След няколко седмици в страната започнала война и всички момчета от селото били взети войници. Цялото село плачело, защото знаело, че повечето от тях няма да се върнат. Синът на стареца обаче останал при баща си, защото бил инвалид. Хората отново отишли при бащата и казали:

- Ти пак беше прав, старче. Твоят син със сигурност ще остане жив, а за нашите не знаем. Твоето беше благословия.

Старецът отвърнал:

- Вие продължавате да съдите. Факт е само, че моят син е останал в къщи. Само абсолютът знае дали това е благословия или нещастие.....

Докато съдим, не се развиваме и не растем.  Умът обича да разсъждава, защото да се развиваш е рисковано и често неуютно начинание, то ни изважда от зоната на комфорт. В действителност пътешествието никога не свършва. Когато завършва една част от него и започва друга. Животът е просто един безкраен път...