Когато ходя някъде на излет обичам да събирам съкровища. Съкровища е всичко, което блести, неща със странна форма, коренища на дървета, строителни отпадъци влачени от реката, камъни с интересна форма или с блестящи жилки и каквото друго се сетите.

После камъните ги рисувам с лакове, когато имам, или им правя декупаж със салфетки, клоните и коренищата боядисвам с каквото намеря, или ги оставям така, а в главата ми се блъскат идеи за другите открити съкровища. Част от идеите реализирам, друга част от тях – не, но си стоят в проект…

В резултат на това, в къщи обикновено е лудница от започнати довършени и недовършени проекти, търкалящи се на моя диван … и не само там. Снощи даже открих една мишка – плюшена де, която направих в дългите зимни вечери … и не я подарих, защото не харесвам очите и. Трябваше да измисля други очи, но така си остана горката мишка – да гледа странно и никое дете да не си играе с нея.

При последното ми ходене на река, когато добих онзи невероятен малинов тен, за който ви разказах по-рано открих коренището, което виждате на картинката. Не му е мястото там където съм го сложила, но вече обясних за проектите и реализирането им в моя живот. Това коренище е осъдено да стои там докато не реша какво ще го правя …

Та какъв ми е проблема сега. Искам това коренище да го боядисам. Понеже не съм художник, или кой знае колко умен човек измислих какво да направя, но реших преди да отида да купя материалите да поразпитам и други хора за мнението им по въпроса. Та до сега идеите са три: яхтен лак за дървото и златен за камъка, бяла боя изтрита тук – таме за дървото и златен камък и златна боя за дървото и бял камък.

Чудя се дали да ви помоля за нови идеи или да помоля да изберете от горните три. Мисля да заложа на новите идеи. Това ще ми докара още по-голямо главоболие по въпроса, защото си представям как някой по – креативен от мен предлага дървото да бъде боядисано в тъмно зелено и в лилаво, а камъка в сребристо, или синьо и бяло райе и камък с цвят на пясък …  и тогава съвсем ще се объркам. Започна ли да мисля в какво да сложа коренището ще настъпи наистина драма: може да го сложа в саксия със земя, може да е в емайлирана кофа с пясък, може да му направя бетонно блокче, с крачета, които не драскат пода …

Е, хайде – чакам идеи за боядисването две седмици и се хващам с четките да творя глупости. Естествено трябва да организирам боядисването на вън, за да не се наложи после да чистя терасата със знайни и незнайни препарати.

Събудих се в събота с натрапчивото чувство, че пропускам нещо важно в живота си. Полежах, защото е събота, помързелувах и се надявах това натрапчиво чувство да си отиде, но – не то се мотае се около мен и ми се присмива.

Накрая половин час по-късно ми хрумна, че тъй като е почивен ден и е горещо може да отидем на плаж. Взех за себе си една микрофибърна кърпа с жирафче,  облякох бански, една неприлично къса дънкова пола, памучна тениска, за мъжа ми хавлиена кърпа с лодка  и тръгнахме за басейна.

Пристигаме там и гледам: няма жив човек по бански. И е едно подозрително тихо. Поглеждам внимателно, защото когато искаш да видиш едно нещо, а виждаш друго очите ти рядко гледат и какво да видя: мотаят се два трактора, трима – четирима работници с четки за боядисване в едната ръка и кафе в другата и толкова... Явно басейна още не е отворен. Да не мърморя излишно, ама кой нормален човек прави ремонт на басейн през лятото?!? А после като мине сезона не престава да се оплаква, че не е имал приходи.

Застанах ядосано и започнах да се оглеждам. Точно до басейна, към който бяхме тръгнали има друг басейн наречен „ВИП“. Колко е ВИП е друг въпрос, ама нищо … ще ходим на ВИП-а…, а там пълно с хора. Човек до човек, кафе до кафе, бира до бира. Във водата няма празно място да се намокриш, да не говорим, ако решиш да плуваш. Нито един свободен шезлонг и нито едно свободно място да си сложиш кърпата, в краката на някой дошъл по-рано ВИП-посетител с риск, когато човека тръгне да слиза от шезлонга да те настъпи. Нацупих се.

Почувствах се хваната в капан, без изход и леко прецакана. Мъжа ми се видя в чудо, защото му стана ясно, че ще се цупя до като му започнат мачовете по телевизията, а и след това. Между нацупена жена по време на мач и усмихната жена по време на мач той избра второто и предложи да отидем на някоя река.

Това с реката се оказа много добра идея. Отидохме. Понеже изпитвам ужас от насекоми той избра едно място с много камъни и пясък, далеч от трева, за да не пищя постоянно. Реших, че няма да лежа и да се припичам и тръгнах да търся „съкровища“ – интересни камъчета, криви коренчета и други подобни нещица.

И открих изсъхнал клон, единия край на който беше потопен във водата. Не можах дъх да си поема от възхищение: на клона бяха избили и се развиваха добре малки, зелени клончета … Не спирам да се възхищавам на Природата, която винаги намира начин да постигне своето. И вероятно винаги би успявала, ако не и пречехме постоянно.

Чудя се как така ние хората забравихме, че винаги има начин да постигнем това, което искаме. Това, че при липсата на басейн отидохме на река беше чиста случайност в потвърждение на това, че винаги има начин. Не знам защо, вторачени в новостите, с които ни заливат рекламите толкова много се отдалечихме от инстинктите си. Съгласете се, че така само усложняваме своя живот, хабим нерви и страдаме без причина. Като няма басейн - отиваш на река, като не те вземат на мечтаната работа - търсиш друга, като някой те наранява с поведението си - търсиш друг път към него … както природата, която винаги намира начин да постигне своето.

Е, два часа след плацикането в рекичката, установих, че не съм взела слънцезащитен крем. Те тук вече и Природата с нейната мъдрост и невероятни решения не можа да ми помогне. Вече станаха две нощи, в които не съм мигвала, защото изгорях порядъчно. В момента съм с прекрасен малинов цвят на кожата, малко замъглен от четирите пласта крем за след слънце и с още по-красиви виолетови торбички под очите. Движа се внимателно, защото все пак ми се наложи да облека делови дрехи, на които усещам всеки един бод … и съм кисела и нацупена. Те тук вече и Природата не би имала решение, защото няма как да накараш цялата Природа да се занимава с глупостите на един единствен човек…

В много от сайтовете, които чета освен вълшебната думичка „секс“  много често се среща още една „Богатство“. За първата дума няма какво да говорим, май и за втората – също. Но и двете ги обединява едно и също – всеки мечтае за това, което няма и тайничко се надява да получи. Днес мисля да се съсредоточа върху втората дума, защото си е чист афродизияк и защото считам, че ако човек има пари може да има всичко друго, което си пожелае.

Богатството е начин на мислене, способност на човек да попадне на точното място, в точния момент и да разпознае този момент. На много от нас точно това ни липсва. Ние – бедните хора в България не сме възпитани да виждаме възможностите, които носят пари, не сме възпитани да рискуваме, не сме възпитани да губим. А няма как човек да натрупа пари, ако не умее да губи.

Преди години майка ми ме научи да шия. Наред с всички останало, което успя да ми натъпка в главата, освен прави ръбове, съчетание на цветове и материи, линия на тялото и линия на дрехата, тя ме научи на нещо основно: за да се научиш да шиеш трябва да не те е яд да разшиваш.

След години опити в какво ли не баща ми ми даде втория много важен съвет в моя живот: трябва да умееш само едно нещо и от него ще изкарваш достатъчно пари. Не е нужно да можеш всичко и да … не правиш нищо.

Така въоръжена с тези два съвета … и до днес не съм станала богата. Понеже онова, което ми доставя истинско удоволствие е четенето стигнах до извода, че основната ми грешка в стремежа ми към повече пари от осигурените ми с работна заплата на държавна работа е невъзможността ми да губя и нетърпимостта ми към собствените ми грешки.

Наскоро попаднах на едно интервю дадено от Клайф Палмър /за онези, на които в момента не им хрумва кой е, това е онзи „малко“ богат човек, който строи Титаник 2/. Та той споделя, че е фалирал шест пъти, защото ПАЗАРЪТ НЕ Е БИЛ ГОТОВ ЗА НЕГОВИТЕ ИДЕИ.

Е, те това представяте ли си го? Аз ако загубя всичко, до което съм се добрала със зъби и нокти: малка кола, малък апартамент и сносна работа задължително ще кажа: Аз не се справих. Аз направих еди кое си, а трябваше да направя … Аз съм виновна.

Друг е момента, че изграждайки си неправилна самооценка, например на вечно за всичко права и всичко можеща, може да затъна в друго блато и да стана смешна за околните …

Накрая, сигурно си мислите, че ще ви дам гениален съвет, който ако го спазвате още утре ще се събудите богати… Не мисля, че имам чак толкова акъл, но имам две предложения за сносно живеене в България:

1. Гледайте какво правят другите хора, които са станали богати по вашия стандарт. Имам в предвид, че ако вие искате да получавате 2 хил. лв. месечно не е необходимо да строите Титаник, за да ги получите и
2. Станете земеделски производител. Аз лично не познавам беден земеделски производител с малка, грозна и стара кола, живеещ с дохода на държавен чиновник. Просто няма такъв.  
   
   

Е добре, аз съм почти нормална жена с почти нормални страсти. Обичам бижута и обувки. Купувам и двете когато съм: щастлива, нещастна, ядосана, омърлушена, ревяща, болна… Купувам и нося. Нямам проблеми с бижутата, освен факта, че вечно си напомням да не прекалявам с киченето. Имам бижута за всяка дрешка и такива, които все още си нямат дрешки. Имам бижута за делници и празници, даже имам бижута за море, за планина, за излет на местната река, за съботно кафе с приятелки и за неделно мързелуване наречено почивка.

Виж за обувките е съвсем друга тема. Имам много обувки, но повече от половината от тях просто си стоят в кутиите.

Всяка срещната жена ще ви каже, че всяка втора измерена обувка в магазин е перфектна. Стои добре на крака, чувстваш се женствена и прекрасна и даже е удобна. Понякога, когато съм много нетърпелива, пропускам факта, че точно тази обувка не е подходяща за точно тази пола и си тръгвам от магазина обула новите обувки.

…. И стигам до първото кръстовище. Чак тогава осъзнавам, че вместо да летя и да се радвам на стройната си фигура, издължена от високия ток, аз съм сложила краката си в менгеме. Мазолите са най-малкото нещо, което на мен ми се случва с нови обувки. И съм свикнала. Нося си цял арсенал с лепенки в дамската чанта. Наскоро прибавих и силиконови подплънки с различни размери и форми: едни коригират извивката, други тушират огромен ръб, който убива, трети стоят при катарамата, която кой знае защо е направена така, че когато свалиш обувката да ти остане двучасов спомен от нея с всички подробности.

Понякога се решавам и да пътувам с такива обувки. И даже понякога улучвам и да са ми удобни. Понякога се замислям когато купувам … и не купувам. По-често не се замислям и купувам. И после страдам. Гледам си прекрасните обувки, които просто няма как да ходя с тях. Вероятно мога да отида на вечеря: обувам ги, сядам в колата, влизам в ресторанта и сядам … За толкова все ще издържа, но … по принцип си ходя със старите, удобните и не до там красивите обувки. И понякога даже мечтая да има обущар, който да ми направи обувки по поръчка: представям си ги на пиедестал, излъчващи светлина, удобни и много красиви, без да ти орязват каишките краката, без да се измъчваш докато ходиш и без да се спъваш на неподходящи места… Абе нещо като прекрасните пантофки на Пепеляшка, но да може да издържа обута с тях цял ден, носейки дамска чанта, чанта с лаптоп и чанта с документи.

Все пак имам идея. То от мен идеи много, а изпълнение нула, но … защо да няма ТЕСТ ДРАЙФ за обувките? Плащаш си обувките, ходиш ден, два и ако не са ти удобни ги връщаш. Добре де, може и да сложат в магазина един тротоар, едни стълби и пътечка за ходене. Както си го измислят търговците. Приемам и други идеи, но ми писна да събирам ненужни, но чисто нови обувки.

Сега … отивам да измеря едни страхотни обувки: черни, с каишки, една от които е с цвят на старо злато, елегантни без да са много високи, уж с ортопедична подметка и даже може и да са удобни. И въпреки, че не ми отиват на тоалета ще ги обуя още в магазина … поне довечера ще имам оправдание да си лежа на дивачето, да се оплаквам от мазоли, да си чета книжка и да не върша нищо.

Преди години в далечната 2001 имах страхотен будилник, сребрист, без батерия, който тик-така и има бутонче отгоре, за да го спреш когато звънне сутрин … и нямах мобилен телефон. За тези, които са се родили с мобилен телефон ще кажа, че имаше и такова време, в което се справяхме и без телефон в чантата и интернет. То тогава и нета не присъстваше във всеки дом, но това е съвсем друга тема.

Беше Никулден. Наложи ми се да пътувам до Вършец по работа.  Онзи Никулден беше истинска приказка: заваля сняг от сутринта и не спря няколко дни. И тогава, и до ден днешен, за да се прибереш от Вършец в Монтана трябва да хванеш преминаващ автобус от София. Излязох на време и отидох на автогарата. От там ми обясниха, че заради снега ще трябва да чакам автобуса на едно кръстовище.  Примирих се. Отидох на кръстовището, застанах пред едно малко магазинче за канцеларски материали и детски играчки и зачаках… Чаках, чаках докато замръзнах. Духаше силен вятър. Носи снежинките и ги забива в лицето ми. Ръцете и краката ми изтръпнаха от студа.

Не знам след колко време, продавачката от магазинчето излезе и ми предложи да вляза вътре на топло докато чакам. В началото отказах, защото се страхувах да не би да дойде автобуса и шофьора като види, че няма пътници да подмине без да спре. Все пак жената се оказа много по-разумна от мен и предложи да се сменяме на вън. И така през 15 минути или аз или тя дежурехме на спирката.

Автобуса трябваше да мине в три часа след обяд, а вече беше станало пет и аз започнах сериозно да се притеснявам. Няма да споменавам за това, че по онова време даже не можех да си позволя да преспя на хотел. Но и не можех да се обадя на някого да дойде да ме вземе, не можех да се обадя за такси, което да ме закара до Берковица, за да хвана влак, не можех да се обадя и на колежка, която живее във Вършец … Не можех да се обадя.

Тогава се прибрах, разбира се. Един предприемчив таксиметров шофьор ме закара до Берковица, заедно с още четири учителки, пътуващи от Монтана. Изпуснахме влака за няколко минути та се наложи да чакаме следващия, който тогава беше около осем часа вечерта. Беше голямо приключение и сега като се връщам на зад във времето ми се струва интересно.  На следващия ден станах с ясното съзнание, че не мога повече да се противя на новостите в техниката и че мобилния телефон е удобство, а не бреме.

Тогава си купих първия мобилен телефон. Алкател, с когото бяхме заедно пет години и който преживя множество изпускания и едно пране в пералня на 40 градуса с омекотител. Няколко дни по-късно установих, че има доста удобства в него, едно от които беше аларма за будилник. И прибрах  будилника на дъното на един шкаф.

Години на ред спах с телефон под възглавницата. До вчера, когато качвайки се в автобуса, отново за Вършец установих, че съм си забравила телефона. Цял ден се чувствах ужасно. Все едно целия свят беше изчезнал. Нямах връзка с никого, защото не помня ничии телефон, но и да помнех няма улични кабинки, за да се обадя, нямам интернет … Изведнъж от някаква „важна“ личност, на която постоянно и звъни тел., или в малкото свободно време се обучава през фейсбук или … търси някаква нова техника през интернет се превърнах  в първобитен човек – самотен, без връзка с най-близките хора и без грам информация.

И вчера се прибрах, разбира се. Някъде към края на деня установих, че съм се справила с всички задачки, които имах и без помощта на телефон с интернет. Даже бях на ръба на еуфорията. Все едно съм покорила планински връх без никаква подготовка.

Вечерта си наваксах с интернета, фейсбука и кабелната, но разрових онзи шкаф, открих си будилника и отново го включих в живота си. Е малко ми е стряскащо сутрин, защото звъни, вместо да пее песен или да ромоли поточе за събуждане … но това е. Единствения начин повече да не си забравям телефона е, ако той нощем спи в дамската ми чанта.

Знам всички „за“ и „против“ на мултифункционалните устройства. За  мен особено ценно е това, че нося по-малко вещи като тръгна да пътувам /почти всеки ден/, но за вещите, които стоят в къщи трябва да обмисля нова стратегия.

За сега – Будилнико, добре дошъл отново в живота ми!

Не обичам да цитирам други хора – не защото се считам за много умна, а защото, ако един средно интелигентен читател реши да разбере какво е казал Еди Кой си – то той непременно ще намери негови публикации, книги или автобиографии. Умните хора са си умни хора – тях трябва само да ги слушаш. А не да цитираш с повод и без повод.

Много се говореше за либерализирането на пазара на ел.енергия за битовите потребители. Всичко, което чух ми беше много, ама много сложно и поради тази причина реших да седна и да изясня този въпрос. Сега ще ви опиша основните неща, които според мен трябва да преценявате. И ще се опитам това да е на максимално достъпен език.

Пътувам сутринта с кола до работа, поради мързела, който ме е налегнал в ранната пролет /есен, лято и зима/. Пътя от нас до работата ми е 20-тина минути пеша, а с кола, заради многото мързеливци като мен – 15 мин, но въпреки това предпочитам да си седна в колата и да се возя, вместо да походя малко.