Цял ден се боря с усещането, че не съм си на мястото. От всякъде валят пожелания по случай 8 март. Разбира се, всичко казано е много е много хубаво. Жените – също- направили са си страхотни прически, невероятен маникюр, облекли са нов тоалет и просто сияят … Освен това повече от тях довечера ще ходят на заведение. Носят цветя, на масите има цветя … Една еуфория …

Е, добре … мен ме няма в цялата схема. Не обичам и не разбирам този празник. Празник на майката, на жената, на любимата …. Не ме притеснява и потиска само това, че не съм майка. С това всяка от нас, на която и е дошло до главата се справя по различен начин. Притеснява ме, НЕ - ядосва ме това, че жените не ценят себе си.

Те са майки, съпруги, добри дъщери, домакини, готвачки, усмихнати съседки … те са всичко и нищо.

Ядосвам се на жена, която на въпроса КАК СИ – отговаря: Днес станахме на 3 годинки, Мъжът ми обича пържени картофки та съм тръгнала да купя от любимите му … или някоя друга подобна дивотия. Аз просто питам ТИ КАК СИ… Какво мислиш, какво чувстваш, имаш ли любимо време от годината, от деня, остава ли ти вечер време да поседиш с книжка в ръка, или да плетеш, или да зяпаш тъп филм, какво е хобито ти, доволна ли си, щастлива ли си … ТИ, а не мъжа ти или детето ти. Разбира се, ще попитам и за тях, но защо ти никога не говориш за себе си?!?!

Цялото това отрицание на жените, които са около мен стига и до това, че точно това е денят, в който ще отидат на фризьор, маникюрист, ще облекат нов тоалет – обикновено рокля, ще сложат едно от малкото си скъпи бижута и ще носят цвете.

После ще се приберат в къщи ще направят празнична трапеза или ще заведат мъжа си на ресторант. ЗАВЕДАТ … а защо не мъжа да ви заведе на ресторант защото е щастлив, че сте в живота му?

И още на следващия ден всичко се е върнало по местата си: влачите тежките пазарски торби, докато прибирате детето, втурвате се да готвите, да миете, да чистите … да гладите на детето дрешките, да сушите мокри обувки … да проверявате домашни. И пак преставате да сте АЗ …

Обикновено … без да съм против мъжете, още на следващия ден той си седи на диванчето с чаша бира и чете новините във фейса. Защото е изморен, а вие не сте. Точно тук е мястото да кажа нещо и в защита на мъжете … не винаги мъжете седят безучастно на дивана защото не искат или не могат да вършат половината работа…. Причината си е в нас жените: ние сме ги убедили, че не могат да правят това или онова и те като по-разумни същества предпочитат да не се бъркат.

Та скъпи дами… бихте ли ми казали какво точно празнувате днес? Един ден в годината показвате как искате мъжете да ви приемат. ЕДИН ДЕН. А през останалото време от годината какво искате, какво чувствате, как живеете … кои сте?!

Забелязах, че в нета има доста статии за ритнати от стършел. Ритнати, ударени, ожилени ... не знам как да се изразя, но всичко, което четете за болката, когато ви нападне стършел е ... слабо казано.

Миналата неделя решихме да се разходим в Чипровския балкан и да си потърсим местенце за плаж и за риболов. Балкана е хубав през този сезон. Тежкото зелено полека отстъпва на цветовете на есента, но все още около реките е тучно и свежо. Никога до сега не се бяхме разхождали в този невероятен край с невероятна природа.

Та стигнахме до приказно място, снимахме се, но не беше много удобно за плаж. Отидохме по-надолу по реката. Пак красиво място и ставаше за плаж, но аз видях една дървено мостче. Сякаш нещо ме теглеше натам. Един от кошмарите ми е че минавам по такова мостче и реших, че сега е момента, да преодолея този страх. Та минахме по мостчето. То се оказа изключително здраво, с масивни греди, ниско над реката. Въобще не предизвиква страх.

Въпреки това се почувствах като победител, когато отидох на отсрещния бряг. Там видях един един запустял имот. Нищо кой знае колко интересно, но пък през него минаваше малко поточе, имаше и върба... Направо ми се прииска да е мое това място и да остана там целия ден.

После видях, сгушена в горичката малка дървена къщичка. Реших, че е някаква приказна къщичка например на Баба Яга. Тя се намира в малка долчинка. Принудих мъжа ми да отидем да видим какво има вътре в нея. Той не беше много съгласен, но аз настоях и той тръгна пръв.

Стигна до къщичката и извика: Бягай!

За първи път, откакто сме заедно го послушах. Той не знае, но сигурно е и за последен ... Аз се завъртях, с гръб към къщичката и тогава ме удари нещо по челото. Удара беше все едно удар с бухалка, на която има пирон. Паднах на земята, но мъжа ми продължи да вика тръгвай, бързо и да ме дърпа...

Така и не разбрах в първия момент какво се случило. Реших, че някой стреля по нас и в паниката се запитах, защо не съм мъртва и дали не съм мъртва... После почти ми се искаше това да се беше случило. Три дни поред така ме цепеше главата, че имах чувството, че черепа ми се разпада ...

След това, когато споделихме с лекарката ... се оказа, че са ни нападнали стършели.

Почти тичахме до колата. Направо ми се губи времето. Добре, че нося алергозан на паста и хапчета в мен, заради другите алергии. Намазахме се бързо, изпихме по едно хапче и тръгнахме към Монтана.

После ни казаха, че благодарение на хапчето сме се спасили. Ако някой от нас е щял да колабира, то това е трябвало да се случи в първите 10 мин. Когато сме били в колата, пътувайки за Монтана. При тази отрова, не оттича мястото, както когато те ужили пчела или оса. Да, ама не ... веднага заприличах на Мис Пиги от Мъпет шоу. Бях перфектната главна героиня за филм на ужасите...

Отидохме в поликлиниката в Монтана, без да знаем, че има спешна помощ и в Чипровци. Там ни казаха, че първо трябва да си купим урбазон, а после ще ни го ударят. Наложи ни се да молим аптекарката, да ни продаде урбазон, защото тя каза, че урбазона е предплатен от един медицински център и че няма и в склада. Аз изказах възмущение, защото той спасява човешки живот. Тя ме погледна и каза: Инсулина също, но и него го няма... На фона на цялото приключение това ми се стори като заливане с вряла вода. Предложих, да изчакаме и ако се наложи тогава да го вземем, но тя го даде. Представяте ли си двата урбазона, игли и спринцовки ни струваха всичко на всичко 9,60 лв.... а без тях човек може да умре.

Та така. После три дни си слагах ту паста урбазон, ту мокри кърпи с оцет и вода, ту сурови картофи. Пихме някакви хапчета и вече всичко е наред. Останаха само няколко извода от цялата история: 1. Не търсете „баба си“ в запустели къщи, особенно дървени. 2. Където и да отидете първо се информирайте къде е най-близката спешна помощ. Дано да не ви трябва, но ако се наложи – да сте спокойни и 3. Стършелите са гадни животни ... не си просете среща с тях само заради това, че ви е било скучно в неделя. 

Днес е денят преди-преди. Тоест след няколко дни заминавам за море. Отново. Всеки път когато дойде този момент се опитвам да вярвам в това, че най-добрата гледка е стегнатия куфар. И преди съм казвала, за мен обещанието е повече от случката.

Този път не е така. Явно като всеки нормален човек взех да се променям. Този път ми е трудно да си стегна куфара. Постоянно се разсейвам и правя куп други неща. Все маловажни. И нищо не довършвам до края.

Реших да седна на „огромната“ си терасата и да си помисля. Какво тази година е различно от миналите? Отиваме на същото място, както и миналата години, защото там ни харесва. Някак все още не сме решили, да сменяме мястото на почивка всяка година. Спокойно, красиво, с безкрайни, свобони плажове и ... недостъпни за нас заведения. Все пак сме омагьосани от мястото и се връщаме отново и отново.

Значи не е това. Нещо друго е.

Обичам и пътуването до морето. Поради нещастно съвпадение на обстоятелствата живеем далеч от него и ни се налага да пътуваме дълго. Дългото пътуване е заради мен, защото основното, което може да се чуе в колата, освен моето пеене, е „Моля те, намали скоростта“. И двете не ви препоръчвам да слушате, но който няма избор да се мъчи...

Сигурна съм, че ме виждате като един досаден мърморещ пътник, който без да разбира много вечно има претенцци. В своя защита ще кажа, че обожавам да пътувам бавно защото ...в противен случай не мога да разгледам всичко по пътя. Другото, което обожавам при дълго пътуване е хартиена карта. Обичам да следя къде сме, на къде трябва да се завие, кога ще стигнем до следващото населено място.... и много, ама много обичам да обръщам страницата и до смятам километрите до крайната цел.

Значи не е това. Нещо друго е.

Обичам и момента, когато слънцето изгрява. Въпреки, че вече сме с кола с климатик ще пътяваме късно през нощта, за да може да се появим бели като сирене след обяд на плажа. Обичам и първия мирис на море. Когато просто си пътуваш и ... преди да си го видял започва да мирише. Тогава пътуването става трудно. Струва ти се, че пътя се движи напред със същата като твоята скорост. И изпитваш онова измамно чувство, че никога няма да пристигнеш.

Значи не е това. Нещо друго е.

След един тоник и дълъг размисъл установих, че на почивка се тръгва след няколко дни ... почивка. Много ми е трудно да включа от работния ритъм на мързеливо, протяжно утро и лениви вълни. Много ми е трудно да се насладя морето, на пясъка и на онези грозновати, ъгловати неща наречени морски дяволи, които също много обичам.

Та в тази връзка. Никога, ама никога не стягайте куфара, ако не сте си починали преди почивката. Така емоцията очакването за почивка се прелива в предварителната почивка, която би трябвало да изживеете много преди почивката.

Все пак, колкото и да ми е трудно смятам да стисна зъби, да се взема в ръце и да стегна проклетия куфар ... но нека е след малко ... 

Е, миналата година забравих да пия вода няколко месеца, в резултат на което се обезводних. Това вече ви го разказах. Тази година направих друга голяма глупост.

По принцип косата ми пада. Пролетта попаднах на едни ампули, зелена опаковка от ДМ. Купих ги, започнах да ги ползвам и косопада спря. Не само това, но и косата ми стана гъста и лъщяща.

Обаче... напрежение в работата. А аз когато съм притеснена не мога да ям. Не че гладувам, но хапвам каквото ми попадне и то много рядко. Не се правя на интересна. Просто когато съм притеснена, не мога да преглътна. За това отлагам яденето за вечерта, а тогава просто хапвам салата. За плодовете не искам да говоря, защото никога не съм ги обичала.

Та ... известно време, в резултат на стреса и небалансирана храна  косата ми отново започна да пада. Ама пада страшно. Реших да предприема мерки, още повече, че ми предстои море.

Започнах да разпитвам приятелки, продавачки в козметични магазини и аптекарката ми.

Освен, че си взех хранителни добавки от всички съвети стигнах до следната маска за коса:

Жълтък, майнеза, кисело мляко, аспирин, кокосово масло и арганово масло ... защото имам в шкафчето последните две. И се наплесках с всичко това.

Сега седя с найлонова шапка на главата /мноооого секси/ и чакам да подейства. Не знам дали това ще се случи. Чух и предложение за отваря от зелени орехчета и/или орехова шума. Ще опитам и това ... но каквото и да слагам на косата си мисля, че най-важоното е храната.

Иска ми се накрая да ви посъветвам да не се ядосвате. Много искам и като го прочетете наистина да спрете да обръщате внимание на дребните неща. И на големите неща. Колкото и да не вярвате, всичко отминава. Даже с най-голямата мъка се свиква. Да не говорим за такива обикновенни неща като служебни ядове. Минават, заминават и идват нови. Не си струва да им се обръща внимание повече от необходимото. Не си струва да не ядете и да приличате на проскубана кокошка в главата.

Дали от мода или от това да се правя на интересна, но от известно време насам ям без житни. Това е популярно като без глутенова диета и много нашумя напоследък. Въпреки, че при мен е малко по-крайно от безглутеновата диета. В интернет бъка от всякакви статии по темата, така че е крайно време да се включа и аз.

Първо, ако сте решили да пробвате искам да ви кажа, че всички рецепти са префърцунени и излишно затрудняват вашия старт по този път. Не отричам професионализма, който прозира в другите сайтове. Ако ви харесва опитайте и техните рецепти. Но от сега ви предупреждавам, че не всички са за начинаещи и може да ви откажат от идеята за безглутенова диета още в началото.

Аз ще ви предложа моята рецепта. Отнема общо 15 мин. За приготвянето. Заедно с печенето, разбира се. Направих нещата така, че да мога да си приготвям сутрин бисквитите и да си го нося с мен на работа. Защото иначе човек просто умира от глад.

Като начало, въпреки че лимеца е почти без глутен, аз съм го махнала от моята диета. Защото ме посъветваха да се откажа от житните. А не само да се храня без глутен.

Купувате се каквито поискате брашна, мини фурничка и яйце. Ако не искате да ползвате истинско яйце, заменето го с ленено яйце или с каша от царевица.

Рецепните са подобни за сладки и солени бисквити.

Започвам със солените: слагате по две супени лъжици от брашната, които имате. Аз обикновено слагам ленено, нахутено, оризово, тиквено, картофено. Добавка от белени слънчогледови семки или орехи, подправки и малко фин лют червен пипер, ако обичате. Не забравяйте, че нахута „обича“ кардамон, ама си може да минете и с джоджен. Разбърквате яйцето със студена вода. Може да сложите и малко олио. Смесвате всичко – да стане гъсто и лепкаво тесто. Може да добавите спанак, коприва ... а може и да не добавяте. Понякога оставям тестото да отпочине, а понякога – не. Добре е за оризото брашно. Но не се усеща разлика, ако не е отпочинало. Винаги стават добре бисквитите. Винаги.

Сладките бисквити ги правя с ленено, оризово, ябълково брашно. Понякога слагам и брашно от рошков, но гледам да не прекалявам с него.  Малко канела, малко ванилия ако ги обичате. Стафиди и фурми, последните нарязани. Разбира се, белени слънчогледови семки или орехи. Яйце, вода, канела. Смесвате всичко.

И двата вида бисквити се оформят с мокри ръце на малки сплескани питчици или изсипете всичко заедно и после нарежете. Пека във фурничката на хартия за печене на 190 градуса, 12 минути. Това е всичко, което трябва да знаете.

Всъщност може да правите всякакви комбинации. Каквито ви харесат. В началото може и да не купувате всички брашна. Започне с две-три. Експериментирайте. Бисквитите са страхотни. Не ви липсва хляба и не ви боли стомаха, както когато пиете кафе на гладно.

Да не забравя. Паланчинки. Яйце, оризово брашно и вода. Може и добре узрял банан или круша. Може и ванилия разбира се. Само дето трябва да правите малки палачинки, а не големи като онези, с които сте свикнали с брашно.

Ако искате сложете сол/захар. Аз не слагам. Първо опитайте без тях. Сладките ще станат сладки и без захар. Солените – не стават солени ... но аз ги комбинирам със салам или сирене и не се усеща, че нямат сол.

Това е ... започнете с моята рецепта, а после може да се пробвате с нещо по-трудно от другите сайтове. Не е нужно още в началото да се хвърляте на трудни рецепти. Мен поне винаги ме отказват. Обичам всичко да е просто и ясно. Обичам да не ми слагат рамки с грамове и точни мерки. Не спирайте да експериментирате – това е тайната на ВАШИТЕ хубави безглутенови бисквити. 

Мило момиче, което за първи път преживяваш раздяла с приятел, пиша тази статия посред нощ, вместо да си легна и да спестя някоя нова бръчка на лицето си. Точно заради това си длъжна да прочетеш и да запомниш тези дребнички неща, които искам да ти кажа.

Нямам намерение да те укорявам, да ти давам ъкъл или да пренебрегвам чувствата ти в този момент. Имаш си родители, а ако си малко по-разумна ще поговориш с психолог или психиатър, за да ти помогне той.

Аз не съм дипломиран специалист по въпроса. Но живота ми ме научи на някои неща, които просто няма как да пропуснеш дори да ти се иска.

До вчера си била жена с приятел. Комфорт ... никой не те сочи с пръст, всички считат, че постъпваш правилно ...освен майка ти, която има голяма вероятност да не хареса твоята половинка. Защото те обича, защото е преценила нещата много преди теб и защото ти е майка и има право да не харесва твоя избор. Спокойно. Тя умее да преценява добре заради годините ... на твоите години е била абсолютно същата – неориентирана като теб.

После се случва нещо, каквото и да е. Дребно или не. И се разделяте. Няма значение кой е бил инициатора на раздялата. Тя просто се е случила. Дори няма значение, дали сте се разделили с грандиозен скандал или като приятели.

Първо. От мен да знаеш.. това да си останем приятели е тъпо. Не може да останете приятели, не може да седиш с него на кафе, а той да е с новото си гадже. Не може. Ако сте имали връзка, никога няма да бъдете приятели. Избии си това от главата.

Второ. Той е бил твой приятел за определено време. Това няма как да го промениш. Няма как да го забравиш. Това е част от твоя живот, която вече е приключила. Знам, че те боли. Че се питаш какво се обърка, къде сбърках и защо се случи така. Може да намериш отговор, а може и никога да не намериш такъв. Каквото и да се случи, живота ще си продължава.

Трето. Ще те боли. Понякога толкова много, че ще се чудиш как физически издържаш тази болка. Ще те боли дълго. По-дълго отколкото би искала. Това време не се измерва в дни. За теб ще е дълго. Понякога след време болката може да се върне. За кратко, но силна. После – пак. После ... може да се появи чак след години. Въбоще не си представяй, че ей така ще забравиш за всичко, само като си пожелаеш да забравиш.

Четвърто. След много време ще остане само хубавото. Не ти се вярва, но е така.

Пето. Объркването ще мине от само себе си. Яда, че не се случва това, което ти си си създала в главата – също. Ако не ти мине тази болка с времето ще се научиш да живееш с нея. При мен ... просто дойде момент, в който се запитах защо вече не ме боли...

Шесто. Слънцето ще грее даже да си много нещастна. Няма да завали драматичен дъжд, няма да има мъгла и студ дни наред. Няма да ти съчувства половината планета. Твоятя мъка си е твоя мъка. Няма кой да ти я вземе, няма кой да те спаси от това. Трябва сама да си я изживееш, да я приемеш и да я пуснеш да си ходи ... Никога не забравяй, че все пак има и други жени в твоето положение и Мъката не смогва да е навсякъде едновременно.

Седмо. Нещата всеки ден ще стават все по-хубави и по-хубави. Няма да си цял живот нещастна. Няма безпроблемна връзка. Ако някой ти е обещал таква те е излъгал. Има връзка. Има раздяла. Не винаги, но често. Това е. Не можеш да промениш тези неща.

Осмо и последно. Знам, че звучи гадно ... ама има толкова много жаби, които трябва да целунеш, за да намериш своя принц. Някога. Явно сега този жабок не е бил за теб. Опитала си, объркала си... Нищо ново и нищо чак толкова драматично. Случва се на много жени. И всички жени преживяват това. Ще се справиш и ти. Вярвай ми.

Наскоро едно мое любимо дете, което току що мина 20-те се раздели с приятеля си и получи паник атака. Да ви обясня – детето е страхотно: много е хубава, умна е, спортуваше, има чувство за хумор, амбициозна е. Облича се нормално … от позицията на моите години дреха, при която се чудиш туника ли е или рокля не е дреха. Та така. Момичето получи паник атака.

Много важно. Кой ли не е получавал паник атака?! Аз също. Когато получих първата паник атака се ужасих. Когато получих втората – се ужасих още повече. И започнах да чета за паник атаките. Има много хубави статии на много психолози. Всички те вероятно са прави. Но аз рядко влизам в калъпи и си изградих собствена система за справяне с паник атаките.

1. Страха е хубаво нещо. Ако го няма страха ще скочиш в язовира без да умееш да плуваш, ще ходиш по ръба на терасата на 6-тия етаж и няма да отидеш на лекар, когато си с висока температура... При паник атака страха идва изведнъж и е много, ама много силен. Когато това се случи – просто чакай да мине.
2. Силния страх е не повече от 5 мин. После намалява. Винаги е така. Закон. Просто чакай да те връхлети и да отмине.
3. Страх ме е да не се случи пак. Ще се случи. Много важно. То и мазолите на краката се случват често, пък не се вторачваме толкова много в тях.
4. Сърцето ти бие силно. Е, добре, че бие. Ти да не искаш да не бие.
5. Ръцете са свити в юмрук. Веднага ги опъни. Я какви хубави ръце имаш … дали да не си сменя лака? Или ми трябва гел лак?..
6. Задушавам се. Да. Чувството е точно такова. Все едно някой те стиска за гушата. Ама не е така. Извади си огледало от чантата и виж дали съм права.
7. Не мога да спя. Е, и? През това време може да си вземеш душ, да измислиш какво да облечеш на следващия ден или да измислиш някоя екскурзия.
8. Имам лоши мисли. Това с мислите си е сериозно нещо. Всички знаем, че е хубаво да мислим хубаво. Но не винаги можем. На всяка лоша мисъл си длъжен да измислиш две добри мисли. Веднага след лошата мисъл. Абсолютно е задължително. Даже, ако по това време трябва да спиш, а не можеш си пиши добрите мисли. На хартия.
9. Фейсбук. Ограничи ползването на фейсбук и други интернет простотии, които те държат далеч от реалния живот. Живота е навън. Кипи. Птици пеят. Растат прекрасни диви цветя. Вятъра шуми в листата. Излез сред природата без телефон. И мълчи. Слушай, гледай и запомняй. Така когато си на място, което те плаши или подтиска винаги можеш да се сетиш за този момент.
10. Билкови лукчета. Е, това за мен е лекарството. Когато ме е страх, когато съм нервна и когато не мога да заспя взимам зелено билково лукче. Винаги помага.

Това са моите начини за справяне с паник атаките. Може и да не съм много права. Сигурно греша. Единствено съм сигурна, че всеки си има свой собствен начин за справяне. Все пак динамиката и вечното ни забиване с телевизия и интернет ни откъсва от живота, натоварва и ни докарва глупави мисли в главата.

Преди време четох една култова реплика казана по повод на телевизорите. Когато са се появи телевизори един мъж възкликнал нещо от рода: че кой нормален човек ще седне в къщи сам пред кутия с образи на хора, вместо да излезе на вън и да поговори с истински такива.

За последно. Паник атаките се случват на всички. Не си ти единствен и уникален. Когато осъзнаеш това ще ти е гадно… все пак всеки от нас си мисли, че е нещо по-различно. За съжаление – не е. 

Пролетта дойде, на вън всичко е красиво, а аз се гледам в огледалото. Кожата на лицето ми е суха и някак тъжна, а ноктите на ръцете ми се цепят по цялата нокътна плочка. И хоризонтално и вертикално.

С този външен вид ми се наложи да отида на съвещание на един български курорт. Съвещание в моята работа означава, че около 200 човека от цяла България се събират на едно място и по осем часа на ден коментират разни  закони и казуси. Харесвам работата си, но в такъв момент се събираме доста жени. А за мен една жена не е важно дали е слаба или дебела, руса или тъмнокосоа. Една жена трябва да има красиви ръце. Защото каквито и да сме по 8 часа на ден, вечер всички сме еднакви: готвим, перем, чистим и мием чинии.

Всичко това съсипва ръцете. Може да си облякла страхотен тоалет, да имаш най-скъпите накити, да си умна ... но според мен една жена е грозна, ако са грозни ръцете и.

Та следвайки тази моя собствена логика, си погледнах ръцете и вместо онова копирано от рекламите „УАУ“ се получи .... ЛЕЛЕ..

Тогава взех генералното решение да отида на маникюрист. Поне ноктите ми да изглеждат добре, пък за кожата на ръцете щях да се погрижа в къщи. Все още се чудя, защо маникюристката ми не предлага маски за ръце, но това е друга тема. Но поне ми обясни няколко начина, как да направя това сама в къщи... което не направих защото все има нещо друго за вършене.

Та така. Най-накрая отидох на първия си гел лак в живота. Мисля, че някъде в цялата тази колока „Битовизми“ ви споменах, че съм минала 40-те ... и дано да не съм ви казала с колко. Е, искам да кажа, че първото ми посещение при маникюристка стана твърде късно в моя живот.

Отидох, сложи ми огледален тъмно розов гел лак с капчици на безименните пръсти на палците. Много красиво според мен, тъй като съм от типа жени, които наричам „свраки“. Обожавам блестящи предмети, обожавам много накити, обожавам почти всичко, което вие дори не бихте забелязали.

Та така – отидох на съвещанието с вдигната глава. От време на време си поглеждах ръцете и се чудих, как може до сега да не съм си позволявала тази красота. Възприемах ноктите си като малки бижута.

И така цели две седмици. После започна да се вижда израстналото на нокътя без лак. Не беше много грозно, но започнах да чета в нета как да туширам това, та да мога да задържа още малко красотата на ноктите си. Въобще не ръзсъждавах за ръцете като цяло ... ноктите ми блестяха и аз се чувствах неземна красиваца.

После се опитах да запиша час да ми свалят лака. Имаше чак след седмица. После вместо в шест часа отидох в пет и помолих маникюристката да ме вземе първа. Така и така другата клиентка закъсняваше. Тя се съгласи, зави ми на пръстите някакви неща напоени с ацетон и ме остави да си седя на един стол и да скучая.

Разбира се другата клиентка дойде и понеже тя си беше на ред седна да и правят страхотен гел лак, наречен котешко око в кафявата гама... Когато аз се добрах до стола, лака ми се беше почти отлепил, а ноктите – вече доста пораснали, бяха се извили като фуния.

Момичето предложи да се погрижи за ноктите ми и аз веднага се съгласих. Казах и да ги скъси максимално, защото съм сигурна, че няма да издържат така нацепени. Момичето ги скъси, сложи ми нещо, което би трябвало да е заздравител, даде ми указания какъв заздравител да си купя и си тръгнах.

От тогава ноктите ми започнаха да се чупят и да се цепят където си искат. Преди най-голямата ми драма да счупя маникюр. Сега цялата ми нокътна плочка се е нацепила. За маникюр, макар а къс и дума не може да става.

Не искам да кажа, че момичето не си свърши работа. Напротив ... много, ама много бих искала отново да имам такъв страхотен маникюр. Но това явно не е за мен.  А обожавам този лак. Обожавам блясъка на гел лака, обожавам това, че поне две седмици не мислиш за ноктите си, обожавам това, че не се жули на края на нокътя, че нокътя изглежда плътен и здрав.

Та в тази връзка ... момичета, как спасявате ноктите си и за колко време след гел лак? Колко често си слагате гел лак? Има ли правила? Помоооощ. Искам си красивите лакирани с гел лак нокти. А за това как да поддържате кожата на ръцете си ще ви обясня следващия път.