Лежа си на плажа. Почти празен плаж. Вече е девет и тридесет и все още почти няма хора. Винаги избирам плаж, който е слабо посещаван, за да се насладя на шума на вълните, без да се налага да слушам чужди разговори ...

На плажа, на който ходя през деня се събират не повече от тридесетина човека, а плажа е наистина огромен.

Е, добре питам се аз защо всички се трупаме на едно и също място? При толкова свободно място на плажа, всеки който дойде, си слага чадъра толкова близо до моя, че сянката му пада върху мен, а не върху него. Огледах се и реших, че всички се струпваме толкова близо един до друг, защото всички искаме да сме възможно най-близо до водата.

Има логика – помислих си аз – то така ти е по-хладно, чуваш шума на вълните... и някак не ти се иска да вярваш, че след ден, два си тръгваш.

На следващия ден, водена от собственото си прозрение, реших да си сложа хавлията на средата на огромния паж. Да кажем – четири реда, след първия, онзи който е най-близо до водата. Казвам четири реда и имам в предвид онези позиционирани чадъри на платените от определени хотели плажове. Само да поясня, плажа на който ходя, граничи с платен плаж, който е с 15 реда чадъри и шезлонги... плюс заведение на определно разстояние от шезлонгите ...

Та сложих чадъра си някъде към четвъртия ред, легнах си кротко и се заслушах във вълните. Половин час по-късно дойде младо семейство с две деца, после двама възрасни с едно внуче, двама млади влюбени и компания от петима тийнейджъри. Всички, без изключение си наредиха чадърите и хавлиите около мен. Никой, амо никой не отиде на „първа линия“ до водата въпреки, че там беше празно. И въпреки, че същите хора бяхме там предишния ден. Пак почти един върху друг. Мястото до водата остана празно до обяд, когато аз си тръгнах.

Никой не отиде по-далече от другите. Никой не потърси относително усамотение и никой, ама никой не заговори непознат.

Даже като се замисля, бих била много по-тревожна, ако съм сама на плажа. Вероятно не бих останала на такъв плаж... Не знам защо. Дали заради подозрението, че на самотен плаж може да ми се случи нещо нежелано?!?! Или защото, всички се чувстваме много по-сигурни с други човешки същества наоколо?

А... не правим ли абсолютно същото и в ежедневието си? Та нали всички се стремим да живеем в голям град? И почти всички живеем в апартаменти, в блокове и входове заедно с много други хора – и добри, и лоши.

И това не ни прави нещастни ... защото човека е стадно животно и само в стадото се чувства сигурен и спокоен.

Не казвам, че това е лошо нито пък, че е добро. Това вероятно е само инстинкт от времето, когато човека е оцелявал само заради това, че е в стадо ... все пак, коя съм аз та да коментирам хиляди години еволюция.

Но ... не може ли поне на плажа, там където има възможност, да си осигурим малко уединение? Толкова ли много искам? Хора на плажа, но на прилично разстояние, поне толкова, че да не ползвам сянката на чуждия чадър, а да си следвам сянката на моя ... и да не чувам чужди разговори?

Винаги правете така, че хората, които са по-ниско в служебната йерархия от вас, да се чувстват значими! Поставяйте им конкретни цели и задачи и им дайте възможност да почувстват своя принос към общата цел. Често изтъквайте силните им страни и деликатно посочвайте слабите. Помнете, че когато помагате на своите подчинени сътрудници да се развиват, вие повишавате и тяхната самооценка. А увереният в себе си човек е способен да проявява повече инициативност, да дава ценни предложения ида генерира идеи...

Останете си жена, дори и да сте в лидерска роля! Не се стремете да внушавате чувството за мъж в пола. а напротив - запазете своята женственост и умело използвайте оръжията, които тя ви предоставя. В никакъв случай обаче не прекалявайте с тази линия на поведение, за да не създадете у околните впечатлението, че именно тя е в основата на вашето издигане.

Давайте на хората, с които работите, ясна перспектива относно това как ще се развива организацията ви за в бъдеще. Нищо не мотивира човека така, както привлекателната картина на това, което би могъл да постигне.

Не забравяйте златното правило: отнасяйте се към вашите подчинени така, както бихте искали да се отнасят към вас, ако бяхте на тяхното място.

Научете се да признавате грешките си - важно качество за всеки човек, а за един ръководител е повече от задължително. Това повишава доверието у подчинените ви, които на свой ред също няма да се страхуват да споделят пропуските си. Така ще се повиши както достоверността на информацията, която получавате от тях, така и качеството на работата като цяло.

Критикувайте подчинените си само насаме и никога пред техни колеги. Що се отнася до похвалите, тук е в сила точно противоположното правило - нищо не мотивира повече от публичната похвала!

Използвайте умело правилото на конкуренцията. Поставяйте задалата на целия си „отбор", но награждавайте само онези, които са имали най-голям принос за успеха.

Лятото полека си отива. Както слънцето си тръгва все по-рано вечер напоследък. Напечените от жегата и полупразни софийски улици бавно се връщат към истерично пълния си ритъм и добиват обичайния си пренаселен вид. Есента се усеща във въздуха – още не е дошла, но пристъпва бавно-бавно и най-напред охлажда нощите, после леко вплита цветни листа по дърветата.

Всяко годишно време свързвам с определени места. Към някои от тях се връщам отново и отново, по едно и също време, само за да изживея точно същите емоции, да мина по същия път, да си спомня случки, аромати, отделни моменти и да се уверя, че нещата, които си струват са още там и не са се променили.

Краят на всеки август е времето, в което носталгията по Северозапада ме стиска за сърцето и едва дочаквам петъците, за да си отида.

На село.

Там е асмата, натежала от грозде и градината на майка ми с ябълковото дръвче и първите, разчистени вече, парчета от нея.

Старият бор до къщата с прохладната му сянка.

Изпопадалите кестени с разпукнати бодливи обвивки в съседния двор, които дъщерите ми събират, за да правят лекарство за коленете на баба си.

Спретнато подредените буркани със зимнина в мазето.

 Миризмата на печени чушки и сушена чубрица

Сплитовете чесън и лук, провесени на куки.

Камарите дърва за огрев и обикновено забитата в някое от тях брадва, в очакване  да бъдат насечени и прибрани.

Купчините царевица пред къщите на хората и нанизаните да съхнат червени чушки по стрехите.

Златни круши, натежали над оградите.

Цветната градина на вуйна, избухнала в ослепителни червени, жълти и оранжеви багри.

Бавно тече Огоста, сякаш и тя уморена от безкрайните летни жеги  и отегчена от висящите по бреговете ѝ рибари.

Изгорелите треви по хълмчетата наоколо и разбития черен път към Радковец, където преди години бяха лозята.

Станалите вече оранжеви шипки по храстите и първите жълти листа по върбите около езерцето на Рибине.

Неожънатият слънчоглед по пътя.

Празното щъркелово гнездо на стълба до църквата и слепите очи на близката фурна, която толкова отдавна вече не работи, а аз още усещам аромата на току що опечен хляб и си спомням златистата, хрупкава коричка.

Запуснатите дворове и празните къщи, толкова обрасли с бурени, че е трудно да познаеш къде са вратите и прозорците.

Почистените гробища, страшни в своята тишина и станали по-многолюдни от самото село.

Време е за сбор – границата между лятото и есента за мен.

Времето, в което всички от селото, живеещи някъде другаде, се връщат. Да видят близките си и да си спомнят за тези, които са си отишли.

И да уверят сами себе си, че селото е живо.И ги очаква всяка година. По същото време.

Ден трети:

Вали. Толкова много вали, че и за разходка не става. Обявявам решението да се вземат компютър и таблет за гениално.

Ден четвърти:

Пристигат наши приятели и техни приятели с деца. Няколко на брой, и все госпожици. Мрънкането и думата „искам“ се увеличават главоломно. Видимо е повишено вниманието при преброяване на наличните деца на влизане и излизане от водата, а  виковете „Излез най-накрая от тая вода, че ти посиняха устата!“ се удвояват.

Децата не ни обръщат никакво внимание, защото знаят, че след около минута този вик се повтаря, така че благоразумно изчакват някой да отиде да ги измъкне насила след стотното напомняне.

Периметърът около чадърите ни вече е абсолютно празен, с изключение на двойка възрастни плажуващи, вероятно със слухови проблеми, които също се изнасят след като им се налага да изтупват кърпите си през две минути от пясъка. Забелязва се струпване на почиващи чак в другия край на плажа.

След обяд минаваме изобщо без плаж.

Барбекюто за вечеря в приятната беседка на хотела за пореден път ме убеждават,че на деца не може да бъде угодено по никакъв начин.Това не яде едно, онова не яде друго, но дружно обожават царевичните пръчки и сладоледа, и таблетите, и телефоните. Купуваме си част от спокойствието, щедро разрешавайки употребата на „умни“ устройства за половината вечер, стаята за игра на хотела ни дава мир за останалата половина.

Остатъкът от вечерта преминава в нормален разговор, без капризи и недоволства.

Ден пети:

В съседното бунгало се настаняват семейство с три деца на възраст 2-6 години. В два на обяд две от тях търкалят наоколо грамаден камион, а на звук го докарват като истински камион. Третото дете плаче непрекъснато и единственото, което се разбира между хлипанията е израза „искам пък!“.

Отнякъде се появяват още две хлапенца на видима възраст 8-10 г., които стрелят с пушки и надават бойни викове по алеите.

Родителите им смучат безучастно обедната си мента на верандата и ни гледат реакциите.

Усмихвам им се.

Не сме само ние.

Дъщерите ми най-накрая си намират приятели. И то такива, с които вечерите стават безкрайни, играта на жмичка  - вълнуваща, а скитането по алеите между бунгалата – откривателско. Приятели, за които ще си спомнят до следващото лято и след това, защото лятото е времето за натрупване на спомени.

Ден предпоследен:

Посрещам първия в живота си July Morning. На 41 все още не е късно. Домочадието твърдо отказва да става по тъмно и остава да си доспива. Сигурно и аз щях да го проспя, ако нечие куче не ме беше събудило с молителския си сутрешен лай. Какво да се прави – еко комплексите са приятелски настроени към всякакви животни / виж двете магарета и коня/.

Целият  ден е посветен на най-красивия плаж на земята. Място, където се зареждаш с енергия, достатъчна да захрани половината свят – кристално море, златен чист пясък, гора наоколо и допустимо малко хора по плажа. Водата е плитка много метри навътре и децата са оставени да киснат в нея до момент, в който сами ще пожелаят да излязат.

На тръгване голямата плаче, а малката задава въпроси за смисъла на живота.

Багажът за обратно се приготвя за минус време – всичко се набутва по саковете без никакъв ред и без каквато и да била емоция. Половината вещи са изобщо неизползвани, другата половина са скъсани от експлоатация. За поредна година съм прекалила с багажа, включвайки безсмислени уреди като ютия и сешоар, както и дрехи „за всеки случай“.

Плаче ми се.

Ама държа фронта, защото голямата още не е спряла да рони сълзи по любимия плаж и защото ясно си спомням собственото си недоволство от мястото, което сама избрах за почивка.

Някак си обаче пишман-еко-къщата сега няма чак толкова недостатъци. На заден план са останали и мебели /какво значение изобщо са имали, нали само сме преспивали вътре!/, и дограми, и балатуми...Даже и хората по съседните бунгала с техните домашни любимци ми се струват приятни.

В прашната София ще си занесем хубави спомени, много слънце и чисто море.

Останалото ще бъде забравено, или омекотено от носталгията.

Плача почти през целия път на връщане и си мисля дали торбата с пясък, миди и рапани не се е разпиляла в багажника.