Днес е денят преди-преди. Тоест след няколко дни заминавам за море. Отново. Всеки път когато дойде този момент се опитвам да вярвам в това, че най-добрата гледка е стегнатия куфар. И преди съм казвала, за мен обещанието е повече от случката.

Този път не е така. Явно като всеки нормален човек взех да се променям. Този път ми е трудно да си стегна куфара. Постоянно се разсейвам и правя куп други неща. Все маловажни. И нищо не довършвам до края.

Реших да седна на „огромната“ си терасата и да си помисля. Какво тази година е различно от миналите? Отиваме на същото място, както и миналата години, защото там ни харесва. Някак все още не сме решили, да сменяме мястото на почивка всяка година. Спокойно, красиво, с безкрайни, свобони плажове и ... недостъпни за нас заведения. Все пак сме омагьосани от мястото и се връщаме отново и отново.

Значи не е това. Нещо друго е.

Обичам и пътуването до морето. Поради нещастно съвпадение на обстоятелствата живеем далеч от него и ни се налага да пътуваме дълго. Дългото пътуване е заради мен, защото основното, което може да се чуе в колата, освен моето пеене, е „Моля те, намали скоростта“. И двете не ви препоръчвам да слушате, но който няма избор да се мъчи...

Сигурна съм, че ме виждате като един досаден мърморещ пътник, който без да разбира много вечно има претенцци. В своя защита ще кажа, че обожавам да пътувам бавно защото ...в противен случай не мога да разгледам всичко по пътя. Другото, което обожавам при дълго пътуване е хартиена карта. Обичам да следя къде сме, на къде трябва да се завие, кога ще стигнем до следващото населено място.... и много, ама много обичам да обръщам страницата и до смятам километрите до крайната цел.

Значи не е това. Нещо друго е.

Обичам и момента, когато слънцето изгрява. Въпреки, че вече сме с кола с климатик ще пътяваме късно през нощта, за да може да се появим бели като сирене след обяд на плажа. Обичам и първия мирис на море. Когато просто си пътуваш и ... преди да си го видял започва да мирише. Тогава пътуването става трудно. Струва ти се, че пътя се движи напред със същата като твоята скорост. И изпитваш онова измамно чувство, че никога няма да пристигнеш.

Значи не е това. Нещо друго е.

След един тоник и дълъг размисъл установих, че на почивка се тръгва след няколко дни ... почивка. Много ми е трудно да включа от работния ритъм на мързеливо, протяжно утро и лениви вълни. Много ми е трудно да се насладя морето, на пясъка и на онези грозновати, ъгловати неща наречени морски дяволи, които също много обичам.

Та в тази връзка. Никога, ама никога не стягайте куфара, ако не сте си починали преди почивката. Така емоцията очакването за почивка се прелива в предварителната почивка, която би трябвало да изживеете много преди почивката.

Все пак, колкото и да ми е трудно смятам да стисна зъби, да се взема в ръце и да стегна проклетия куфар ... но нека е след малко ...