Забелязах, че в нета има доста статии за ритнати от стършел. Ритнати, ударени, ожилени ... не знам как да се изразя, но всичко, което четете за болката, когато ви нападне стършел е ... слабо казано.

Миналата неделя решихме да се разходим в Чипровския балкан и да си потърсим местенце за плаж и за риболов. Балкана е хубав през този сезон. Тежкото зелено полека отстъпва на цветовете на есента, но все още около реките е тучно и свежо. Никога до сега не се бяхме разхождали в този невероятен край с невероятна природа.

Та стигнахме до приказно място, снимахме се, но не беше много удобно за плаж. Отидохме по-надолу по реката. Пак красиво място и ставаше за плаж, но аз видях една дървено мостче. Сякаш нещо ме теглеше натам. Един от кошмарите ми е че минавам по такова мостче и реших, че сега е момента, да преодолея този страх. Та минахме по мостчето. То се оказа изключително здраво, с масивни греди, ниско над реката. Въобще не предизвиква страх.

Въпреки това се почувствах като победител, когато отидох на отсрещния бряг. Там видях един един запустял имот. Нищо кой знае колко интересно, но пък през него минаваше малко поточе, имаше и върба... Направо ми се прииска да е мое това място и да остана там целия ден.

После видях, сгушена в горичката малка дървена къщичка. Реших, че е някаква приказна къщичка например на Баба Яга. Тя се намира в малка долчинка. Принудих мъжа ми да отидем да видим какво има вътре в нея. Той не беше много съгласен, но аз настоях и той тръгна пръв.

Стигна до къщичката и извика: Бягай!

За първи път, откакто сме заедно го послушах. Той не знае, но сигурно е и за последен ... Аз се завъртях, с гръб към къщичката и тогава ме удари нещо по челото. Удара беше все едно удар с бухалка, на която има пирон. Паднах на земята, но мъжа ми продължи да вика тръгвай, бързо и да ме дърпа...

Така и не разбрах в първия момент какво се случило. Реших, че някой стреля по нас и в паниката се запитах, защо не съм мъртва и дали не съм мъртва... После почти ми се искаше това да се беше случило. Три дни поред така ме цепеше главата, че имах чувството, че черепа ми се разпада ...

След това, когато споделихме с лекарката ... се оказа, че са ни нападнали стършели.

Почти тичахме до колата. Направо ми се губи времето. Добре, че нося алергозан на паста и хапчета в мен, заради другите алергии. Намазахме се бързо, изпихме по едно хапче и тръгнахме към Монтана.

После ни казаха, че благодарение на хапчето сме се спасили. Ако някой от нас е щял да колабира, то това е трябвало да се случи в първите 10 мин. Когато сме били в колата, пътувайки за Монтана. При тази отрова, не оттича мястото, както когато те ужили пчела или оса. Да, ама не ... веднага заприличах на Мис Пиги от Мъпет шоу. Бях перфектната главна героиня за филм на ужасите...

Отидохме в поликлиниката в Монтана, без да знаем, че има спешна помощ и в Чипровци. Там ни казаха, че първо трябва да си купим урбазон, а после ще ни го ударят. Наложи ни се да молим аптекарката, да ни продаде урбазон, защото тя каза, че урбазона е предплатен от един медицински център и че няма и в склада. Аз изказах възмущение, защото той спасява човешки живот. Тя ме погледна и каза: Инсулина също, но и него го няма... На фона на цялото приключение това ми се стори като заливане с вряла вода. Предложих, да изчакаме и ако се наложи тогава да го вземем, но тя го даде. Представяте ли си двата урбазона, игли и спринцовки ни струваха всичко на всичко 9,60 лв.... а без тях човек може да умре.

Та така. После три дни си слагах ту паста урбазон, ту мокри кърпи с оцет и вода, ту сурови картофи. Пихме някакви хапчета и вече всичко е наред. Останаха само няколко извода от цялата история: 1. Не търсете „баба си“ в запустели къщи, особенно дървени. 2. Където и да отидете първо се информирайте къде е най-близката спешна помощ. Дано да не ви трябва, но ако се наложи – да сте спокойни и 3. Стършелите са гадни животни ... не си просете среща с тях само заради това, че ви е било скучно в неделя.