Ако има нещо което неизменно ме забавлява, то това е столичното метро. Употребявам го ежедневно и винаги с интерес. Не, нямам интерес към маршрута му или времето за придвижване – тях съм ги научила наизуст и вече със затворени очи и запушени уши мога да се транспортирам от точка А до точка Б.

Интересът ми е насочен главно към колоритните екземпляри, които често ми оправят настроението за часове напред или пък успяват да предизвикат цялото недоволство, на което съм способна в името на едно прилично общество.

Постоянните са  едни и същи недоспали сутрешни духове, които се качват на същата спирка с мене всеки божи ден и нямат никаква, абсолютно никаква промяна в поведението за последната една година.

Първа е онази натокана дама на средна възраст, която обикновено е много добре облечена, винаги с прическа, грим и маникюр. И обикновено хрупа мазна баничка през седемте минути, в които се возим заедно. Не знам как можеш да станеш сутрин и да се правиш на красива поне 1 час, пък после в метрото да дъвчеш мазни закуски. Някак си ми се утрепва приятното впечатление от визията ѝ. Много пъти съм се канила да я питам защо не става поне половин час по-рано, че да има време да закуси, преди да се яхне на метрото, но се притеснявам да не ме замери с баничката. Нищо, че не съм натокана като нея и едно мазно петно няма да ми развали аутфита.

После идва младежът със слушалките в ушите, дето дъното на панталона му се вее някъде около глезените. Симпатяга, с дълга косичка, не винаги чиста - поклаща се в такт с музиката, която се чува предполагам чак и в съседния вагон. Не че е лоша музиката, ама поне в половината барове в столицата е значително по-тихичка. Мълча си и не се възмущавам, просто защото музиката ми харесва, когато успея да я чуя въпреки слушалките, напъхани и в моите уши.

След младежа, обикновено в момента, в който влакчето пристига на перона, през бариерите излита закъснелият. Той винаги е закъснял. И като такъв се чувства длъжен да подбутва застаналите пред него хора и да подвиква „Може ли още малко навътре?“. Два пъти му обяснявам, че по принцип може и по-навътре , но хич няма да му е приятно. Той обаче или не ме разбира или просто подвикването си му е спорт. Или пък прикрива латентната си природа с това „по-навътре“.

Четящата. Е това е най-симпатичната от всички постоянни. Винаги с книга /!/ и обикновено книгата не е от типа „бозиняво арлекинче“ или вестникарска добавка. Ами книга, такава с над 350 страници. Добре загъната я в хартия, я в специално калъфче за книги. Подобна грижа е рядко срещана. Естествено, супер много се дразня, че не мога да видя корицата и заглавието, но пък и само възможността да наблюдавам подобна любов към книгата ми стига.

Освен постоянните спътници има още хиляди светли образи, които ти се запечатват в главата за месеци напред.

Като групата японски туристи. Толкова бяха усмихнати и щастливи, чуруликат си на техния език и снимат в несвяст всяка лампа и всяка пейка в метрото. Види се, усмивките им са предизвикани от осъзнаването, че са само на екскурзия в Бг.

Като една изключително колоритна двойка младежи, които си повдигаха биричките начесто и бяха направили чудна купчинка обелки от семки между седалките за кратките три спирки, през които се возиха. Такъв богат изказ имаха, че всеки уважаващ себе си професор по медицина щеше да се срамува колко малко знае за анатомията на човека.

Като двете дами, които надълго и нашироко и на висок глас „хранеха“ съпруга на едната, щото го хванала с друга. Целият вагон цъкаше съчувстващо и ахкаше на подходящите места. Почти като на кино, ама без билети.

И не на последно място, деветгодишното дете, което виждайки пред себе си мъж с огромен букет споделя на висок глас: „ Ей, тоя сигурно много е сгафил!“