В навечерието на коледно-новогодишните празници почти всеки започва да си прави задължителните за годината равносметки. Кой за това, което е постигнал, кой за това какво е получил или дал, кой за това с какво се е разделил или какво е събрал.

Училището не остава по-назад от този модел на предпразнично поведение, но при него равносметката обикновено има вид на родителска среща. Понятие остаряло и нямащо нищо общо с първоначалния си замисъл, а в наше време изключително неефективно и безсмислено събитие.

Съвременните презадоволени наши наследници не сме ние на тяхната възраст, както и ние не сме били нашите родители на същата възраст. Децата ни са толкова прекалено знаещи, че често се улавям, че научавам от тях много повече, отколкото ми се иска да призная. Което не казвам, че е лошо. Лошото е, че в епоха на постоянно течащ наготово информационен поток от интернет, медии и заобикаляща консуматорска среда, е изключително трудно да ангажираш и задържиш вниманието на подрастващите.

Ненавиждам родителските срещи.

Главно заради това, че на тези срещи винаги аз самата се чувствам като ученик, на когото му се карат за несвършена работа, и от който се очаква да седи мирно и да „мига тихо“, докато поредния учител изкаже недоволството си от децата. Докато тече наратива на учителя аз се оглеждам като гърмян заек дали и другите родители се чувстват като наказани в час , в който учителя завоалирано или не толкова обвинява всички ни за всичко – че децата се въртят, че не го изслушват, че някои идват неподготвени, че дърдорят през целия час, че оспорват мнението му, че...Списъкът е безкраен. А на мен ми се струва, че учителите обвиняват родителите за тяхната собствена несвършена работа.

След такива родителски срещи си задавам безброй въпроси и никога не стигам до разумен отговор, просто правя за себе си някои изводи.

- Колкото и да е трудна възрастта на седмокласниците, колкото и да ги тресе пубертета, не е нормално учителското съсловие да слага всички под един знаменател в посока „лошо“. След като „нямат право да цитират поименно“, но си позволяват да цитират имената и безобразията на част от учениците, защо да не могат да си позволят да цитират имената и постиженията на друга част? Още повече, че на проблемните хлапета родителите никога не са на родителска среща и на мен лично ми е писнало да слушам за останалите, но не и за моето дете конкретно. Не че не знам в подробности какво се случва в училище, просто е загуба на време.Три часа родителска среща си е сериозна загуба.

- Недопустимо е учител с високо самомнение, който влизайки на въпросната среща като на война и обяснявайки колко са „непоносими, невъзпитани,безобразни и с тях не може да се работи“, да си позволи да прекъсне 3 /три/ пъти родител, който задава въпрос. Вероятно този учител по същия начин „воюва“ и с учениците. Дали ги доизслушва, когато ги изпитва? И дали не е удачно да се запознае отблизо с понятието „възпитание“?

- Когато общия успех на въпросните седмокласници е най-висок в цялото училище, то логично е поне класната да ги похвали за това, а не този факт да е удавен в общото „Разпни го!“ на дисциплината.

- Какво ли отношение очаква даден учител от учениците, след като си е позволил да се обърне към тях с „малки интелигентни лайненца“?

- Безобразно е решението на образователното министерство да въведе нова програма, със стари учебници, и да обедини материал за седми и осми клас в един срок. Безобразно е и решението на ръководството на училището въпросния клас да има по 8 /осем/ часа в три от дните на седмицата. И, естествено, безобразно е учителите да казват, че вкъщи ТРЯБВА хлапетата да донаваксват, да работят повече, да се самоподготвят, защото времето не стига. Въпросът „Кога обаче?“ е излишен. Може би нощем. Ами да го бяхте казали на министерството, че е непосилно, а не да клатите глави в съгласие, пък после някой друг да прави нещо, което въобще няма да успее да направи както трябва, въпреки че се напъва.

- И последно,ако един учител смята, че е агресивно да се пишат двойки и чистосърдечно го сподели на родителите, ако заплаши същите тези родители с напускането си /!!!???/ и предложи присъствие на родител в часовете му с цел да му е по-лесно да си свърши неговата работа, то мястото на този човек /умишлено не казвам учител/ в училище ли е, или просто трябва да смени попрището!?

След такава родителска среща излизам изцедена като лимон, с безобразно главоболие и естествено, първата ми работа вкъщи е да изнеса цяла тирада на децата как..(тук цитирам недоволствата на всички учители), как...( тук изказвам собственото си недоволство от трите убити часа в изслушване на чуждите бели), как....( очаквам от собствените си деца възпитание, любезност и добро поведение, макар да знам, че тяхното е безупречно, чула съм го от устата на всички учители).

С която тирада загубвам и допълнителни три часа на цялото домочадие. А назидателно вдигнатият ми пръст е изтръпнал от безсмислено размахване пред „ тихо мигащите“ ми деца и баща им.

Всички ние – родители, деца и учители -  сме от една и съща страна на барикадата, то е ясно.

Но въпреки това ми се иска да цитирам една забележителна жена, която по този въпрос казва:

„Проблемите на учителя не са проблеми на родителя, ако ще и да имат обща тема - ученика-детето. Това е триъгълник с три субекта. Като всеки един си има задължения и права. 

За да се справят с ученика, учителите не следва да се държат с родителите сякаш са им длъжни. Та, масовият случай е, че учителите нямат желание да се усъвършенстват и се държат като жертви на системата, на държавата, на собственото си семейство, а искат родителите и учениците им да ги уважават. Не ходя на родителски срещи. Това е. Работя си с децата и се опитвам да свърша моята си част от работата с тях.“

Това е.

Докато работим само по правата си, удобно забравяме задълженията.

Всички ние, от барикадата.